— Не ме натъжавайте, след дрямката тъкмо се почувствах по-окуражен — отвърнал Феликс. — Не губете напълно надежда и ако се боите от неуспех, нека по-добре да разговаряме за нещо друго, за да не униваме предварително. — Господин студент, в кръчмата бяхте започнали да разказвате нещо, продължете сега, защото имаме време за приказки.
— Съвсем не мога да си спомня какво беше — отвърнал младежът.
— Разказвахте легендата за студеното сърце и стигнахте до момента, в който стопанинът на кръчмата и другият комарджия изхвърлили през вратата въглищаря Петер.
— Добре, сега си спомних — отвърнал той. — Ако ви се слуша нататък, мога да ви разкажа легендата докрай!…
Студеното сърце. Втора част
Когато в понеделник сутринта Петер отишъл в стъкларската си работилница, заварил там не само работниците си, но и хора, които не е съвсем приятно да срещне човек — съдията и разсилните от съда. Съдията му пожелал добро утро, попитал го как е спал и после извадил дълъг списък с имената на хората, на които дължал пари.
— В състояние ли сте да се изплатите на всички? — попитал го той и го изгледал строго. — Но не се бавете, че нямам много време за губене, а и до затвора има три часа път.
Петер съвсем се обезсърчил, признал, че вече нищо не му е останало и позволил на съдията да започне с оценката на къщата с двора, работилницата и обора, колата и конете му. И когато разсилните и съдията започнали да обикалят наоколо, да оглеждат всичко и да оценяват, той си казал: „До Елховия хълм не е много път. Щом Дребния не ми помогна, ще опитам с Големия.“ И хукнал така бързо натам, сякаш разсилните били по петите му.
Когато минавал покрай мястото, където за първи път разговарял със стъкленото човече, му се сторило, че някаква невидима ръка го възпряла. Ала той й се изплъзнал и продължил да бяга към границата, която помнел добре отпреди. Докато да стигне до нея, останал без дъх, ала веднага щом извикал: „Холандецо Михел, господин Холандецо Михел“, едрият салджия се изправил срещу него с тояга в ръка.
— Идваш ли? — запитал го той и се засмял. — Искат да ти смъкнат кожата и да я продадат на заемодавците ти, нали? Е, не се безпокой. Както вече ти казах, всичко ти дойде на главата от Стъкленото човече — това саможиво джудже, дето се прави на голям благочестивец. Когато човек подарява, трябва да го прави както трябва, а не така скъпернически. Но ела — продължил той и го повел навътре към гората — да отидем у дома и да видим дали ще можем да се споразумеем.
„Да се споразумеем? — замислил се Петер. — Какво може да иска той от мен, какво мога аз да му предложа? Да му служа ли, какво ли?“
Тръгнали нагоре по една стръмна горска пътека и както се изкачвали, изведнъж се озовали пред дълбока и тъмна клисура.
Михел Холандеца скокнал долу с такава лекота, сякаш слязъл по мраморни стъпала. Малко след това на Петер едва не му прилошало, защото великанът се източил и станал висок колкото камбанария. Той протегнал към него дългата си като кросно ръка с длан, широка колкото кръчмарска маса, и му подвикнал с глас досущ като погребален камбанен звън:
— Само седни на ръката ми и се дръж за пръстите ми, така няма да паднеш.
Разтреперан като лист, Петер сторил каквото му заповядал великанът, седнал в ръката му и се хванал за палеца му.
Слизали все по-надолу и по-надолу, но въпреки това Петер с учудване забелязал, че вместо да се стъмва, ставало все по-светло. Дневната светлина навътре станала толкова ярка, че дори започнала да дразни очите му.
Докато се спускали надолу, Михел Холандеца се смалил отново и щом стигнал пред къщата си, която не била особено голяма и по нищо не се отличавала от домовете на имотните шварцвалдски селяни, заел предишния си ръст.
Стаята, в която Холандеца въвел Петер, също не била по-различна от тези на другите хора, само дето изглеждала някак по-пуста. Подобен дървен стенен часовник, огромна кахлена печка, широки скамейки и съдове по полиците можели да се видят във всеки дом.