Отново седнали в другата стая при виното и пили, пили, докато Петер дълбоко заспал.
Разбудил го бодрият екот на пощенски рог и — я, виж ти! Седял в хубава карета, пътувал по широк път, а щом се обърнал, видял Шварцвалд да остава назад в далечната синева. Първо не можел да повярва, че той самият се вози в каретата, защото и дрехите му не били същите, които носел предишния ден. Но тъй като си спомнял много ясно всичко, накрая спрял да се учудва и извикал:
— Аз съм Петер въглищарят, това е то, не е никой друг!
Петер бил изненадан от самия себе си, като видял, че не усеща никаква носталгия, макар че за първи път напускал тихата си родина, горите, в които толкова дълго бил живял. Дори като се сетил за майка си, която в момента вероятно седяла някъде безпомощна и окаяна, не могъл да пророни и сълза, нито дори да въздъхне, защото вече всичко му било съвсем безразлично.
— Ами да — рекъл си тогава, — сълзи и въздишки, носталгия и тъга — всичко иде от сърцето, а благодарение на Михел Холандеца моето е безчувствено и каменно.
Сложил ръка на гърдите си — там било съвсем тихо и нищо не трепвало. — Ако и за стоте хиляди си е удържал на думата така, както за сърцето, много ще се зарадвам — рекъл си той и започнал да оглежда каретата. Намерил какви ли не дрехи, за които можел само да мечтае, но пари нямало. Като потърсил по-дълго, накрая открил чанта с хиляди талери на жълтици и банкноти от търговските къщи на всички големи градове.
— Точно това исках — помислил си, настанил се удобно в единия край на каретата и се отдал на пътешествието си.
Две години пътувал по широкия свят и от каретата си разглеждал къщите от двете страни на пътя, спирал в гостоприемници, но забелязвал само табелите с имената им. В градовете карал да му показват най-хубавите забележителности, но нищо не го радвало — ни картини, ни къщи, ни музика, ни танци. Сърцето му било от камък и оставало безразлично към всичко, а очите и ушите му — слепи и глухи за красивото. Удоволствие намирал единствено в яденето, пиенето и съня. Така и заживял, като пътувал безцелно по света, хранел се за забавление и заспивал от скука. Понякога си припомнял как преди, когато бил беден и трябвало да работи, за да осигури живота си, бил по-весел и щастлив. Тогава всяка красива гледка в долината, всяка мелодия и танц му доставяли наслада и се радвал на най-простото ястие часове преди майка му да му го донесе горе при жижницата.
Като се замислял така за миналото си, му се струвало много странно, че вече не е в състояние дори да се разсмее, а по-рано се заливал от смях и от най-дребната шега. Сега когато другите се засмеели, разтягал устата си в усмивка само от любезност, ала сърцето му оставало безучастно. В такива моменти се усещал напълно спокоен, но не и доволен. И накрая поел обратно към родината си, но не воден от носталгия или тъга, а поради празнотата, отегчението и нерадостния живот.
Щом подминал Страсбург и пред очите му се открила тъмната родна гора и зърнал отново едрите шварцвалдци с техните дружелюбни, открити лица, а ухото му уловило родните звуци — силни, дълбоки и същевременно красиви, тутакси усетил как кръвта забушувала в сърцето му и си помислил, че от радост ще заплаче, но после разбрал колко глупава само била тази мисъл — та нали сърцето му било от камък?! А камъните са мъртви и не могат нито да се усмихват, нито да плачат.
Като пристигнал, първо отишъл при Михел Холандеца, който го посрещнал приятелски както преди.
— Михел — рекъл му Петер, — попътувах и видях много неща, но нищо не ме впечатли и изпитах само скука. Изобщо камъкът ви, който нося в гърдите си, ме пази от доста неща — никога не се вбесявам, но не се и радвам и се чувствам като полужив. Не можете ли да направите каменното ми сърце малко по-подвижно или още по-добре — да ми върнете старото? Двайсет и пет години го нося и съм свикнал с него. Дори и понякога да съм се дразнил от него, то все пак е едно бодро и весело сърце.
Горският дух му отвърнал със зъл и язвителен смях:
— Когато един ден умреш, Петер Мунк — казал, — нищо няма да ти липсва. Отново ще си с меко, чувствително сърце и ще изпитваш каквото дойде — радост или страдание. Но тук, на земята, то не може отново да бъде твое! Ти, Петер, наистина пообиколи света, но каква полза от каменното ти сърце, когато животът, който водеше, не бе добър. Установи се някъде в гората, построй си къща, ожени се, завърти парите си. Работа ти липсваше досега. Бездействаше, скучаеше и сега обвиняваш за всичко невинното си сърце.