Петер видял, че Михел е прав за лентяйството му и решил да започне да трупа богатство. Михел му дал нови сто хиляди гулдена и двамата се сбогували като първи приятели.
Скоро в Шварцвалд плъзнала мълвата, че въглищарят Петер или както бил известен още Петер Комарджията, се е завърнал и е по-богат от всякога.
Но както става обикновено — преди, като останал без пукната пара, го изритали от странноприемница
„Слънце“, а сега, щом се появил в един неделен следобед, същите хора дошли да му стиснат ръката за добре дошъл, похвалили коня му, заразпитвали го за пътешествието му, а като го видели, че пак играе комар с дебелия Ецехиел, почитта им към него нараснала както никога дотогава.
Но той не се захванал наново със стъкларството, а привидно станал търговец на дървен материал. Основната му работа обаче била да заема пари и да продава жито. Постепенно половината от хората в Шварцвалд му задлъжнели. Но той отпускал пари само срещу лихва десет на сто или пък продавал на тройна цена зърно на бедняци, които не били в състояние да му платят веднага.
Със съдията вече го свързвало най-близко приятелство. И ако някой не му изплатял дълговете си в уречения ден, съдията пристигал на кон заедно с разсилните, описвал къщата и двора, продавал светкавично имота и го натирвал в гората заедно с цялото му семейство.
В началото това не се харесвало много на Петер, защото задлъжнелите голтаци се трупали на тълпи около портата му; мъжете молели за милост, жените се опитвали да трогнат каменното му сърце, а децата скимтели за парченце хляб. Но щом си набавил няколко върли кръвожадни кучета, котешкият хор, както той го наричал, скоро престанал. Щом ги видел да се събират, свиркал на кучетата си, насъсквал ги срещу тях и просяците се разбягвали с писъци във всички посоки.
Най-много го притеснявала обаче „старицата“. Това била самата госпожа Мунк, майката на Петер. След разпродажбата на къщата и имота й тя изпаднала в крайна бедност и несрета, а когато богатият й син се завърнал, не я и погледнал. Затова, накуцвайки с тояжката си, тя наминавала понякога край дома му, стара, слаба и немощна. Не смеела да влиза вътре, защото синът й веднъж я бил прогонил, ала й било много болно да живее от подаянията на други хора, като се знаело, че собственото й чедо може да й осигури безгрижни старини.
Но студеното сърце съвсем не се трогвало при вида на бледия, добре познат лик, на умоляващите погледи, на съсухрената протегната ръка, на грохналата старческа фигура. Когато в неделен ден почуквала на вратата му, той вадел навъсено един сребърен грош, увивал го в хартия и й го предавал по някой слуга. Чувал треперещия й глас, когато благодаряла и го благославяла. После я чувал как, покашляйки, се потътряла край вратата, но не мислел за нищо друго, освен за това, че е хвърлил на вятъра един сребърен грош.
Най-после на Петер му дошло на ум да се ожени. Знаел, че всеки баща в Шварцвалд би му дал с радост дъщеря си за жена, но изборът му не бил лек, защото му се щяло да се прослави, че и в женитбата си е проявил разум и е извадил късмет. Затова обикалял из цялата гора, гледал тук и там и никое от красивите шварцвалдски момичета не му се струвало достатъчно хубаво. Накрая, след като на всички танцови забави напразно се оглеждал за най-голямата красавица, един ден чул, че най-хубавата и добродетелна девойка в цялата гора била дъщерята на един беден дървар. Тя живеела скромно и затворено, умело и старателно се грижела за бащиния си дом и не ходела по забави. Не излизала дори на празника на Света троица или на панаира.
Като чул за това чудно момиче, Петер решил да го поиска за жена и поел към колибата, която му били описали.
Бащата на хубавата Лизбет посрещнал изненадано знатния господин и се смаял още повече, като чул, че това е богаташът Петер и че е дошъл с намерението да му става зет. Не се чудел дълго време, защото си помислил, че е дошъл краят на цялата му неволя и немотия, дал съгласието си, без да се допита до хубавата Лизбет, а момичето му било така хрисимо и добро, че се подчинило на бащината воля и безропотно станало съпруга на Петер Мунк.
Но на бедната девойка не й провървяло така, както си представяла. Мислила, че знае как да се грижи за домакинството, но се оказало, че по никакъв начин не може да угоди на господин Петер.
Жалела бедните и тъй като мъжът й бил богат, смятала, че не е грешно да подаде на нещастна просякиня някоя пара или на старец чашка ракия. Но когато една вечер господин Петер видял какво върши, й се нахвърлил гневно: