— Защо пилееш богатството ми по дрипльовци и скитници? Донесла ли си нещо със себе си, че да даваш? С просешката тояга на баща си не можеш да сгрееш и една чорба, а пръскаш пари като графиня! Ако още веднъж ти хрумне подобно нещо, ще усетиш тежката ми ръка!
Хубавата Лизбет често се прибирала в стаята си и плачела заради суровия нрав на мъжа си. Искало й се да си е у дома, в бедната бащина колиба, вместо да живее при богатия, но стиснат и студен Петер. Ех, само да знаела, че сърцето му е от мрамор и че не е способен да обича нито нея, нито когото и да било другиго, нямало да се учуди.
Всеки път, щом седнела пред вратата и наблизо минел някой просяк, протегнел шапката си и почнел да нарежда жално за милостиня, тя затваряла очи да не гледа несретата му и стискала ръцете си в юмруци, за да не извади неволно от джоба си някоя пара. Така хората от цялата гора започнали да злословят по неин адрес, да разправят, че е по-стисната и от Петер Мунк.
Ала един ден, когато Лизбет отново седяла пред дома си, предяла и си тананикала някаква песен, защото била радостна от това, че времето е хубаво и че Петер бил някъде по полето, по пътя се задало старче, нарамило голям и тежък чувал. Отдалече се чувало как се е запъхтяло. Госпожа Лизбет го загледала със съчувствие и си помислила, че толкова дребно човече не трябва да се товари толкова много. В това време човечето запъшкало още повече в изнемога, а като стигнало до нея, едва не се строполило под чувала си.
— Смилете се над мен, госпожо, и ми подайте глътка вода — рекло то. — Не мога да вървя по-нататък, ще загина от жажда.
— На вашата възраст не бива да се товарите така — казала госпожа Лизбет.
— Да, така е, ала аргатувам от пуста сиромашия, за да мога да свържа някак двата края — отвърнало й човечето. — Но една толкова богата жена като вас не знае колко тежко нещо е бедността и как добре му идва на човек глътка водица в такава жега.
Като чула това, Лизбет се завтекла към къщи, грабнала от полицата една стомна и я напълнила с вода. Но когато стигнала на няколко крачки от стареца и го видяла как седи горкият съвсем грохнал под тежкия си чувал, сърцето й се изпълнило с жалост. Съобразила, че мъжът й не си е у дома, оставила стомната с вода, взела една чаша и я напълнила с вино; сложила отгоре й един хубав резен ръжен хляб и ги занесла на старчето.
— Вземете, вие сте толкова стар, че глътка вино ще ви дойде по-добре от водата. Но не го изпивайте наведнъж, а си и хапвайте хлебец с него.
Човечето я погледнало смаяно и старческите му очи се напълнили със сълзи. Отпило от виното и рекло:
— Остарях вече, но съм срещал малцина така състрадателни като вас, които да знаят как да даряват от сърце, госпожо Лизбет. Но вие ще бъдете възнаградена за това още тук, на земята. Подобна сърдечност и доброта не остават неовъзмездени.
— Не, отплатата си тя ще получи незабавно — чул се страшен глас и когато двамата се обърнали, видели моравочервеното лице на господин Петер.
— Сипваш на просяци дори от ценното ми вино! Чашата, от която пия, поднасяш на разни скитници да я лигавят? Сега ще си получиш заслуженото!
Госпожа Лизбет се хвърлила в нозете му да го моли за прошка, но каменното сърце не знаело що е съчувствие. Петер хванал камшика, който стискал в ръце, от обратната страна и заудрял с абаносовата му дръжка толкова силно по хубавото й чело, че тя се смъкнала безжизнена в ръцете на стареца.
Като видял какво сторил, по лицето на Петер се изписало съжаление, навел се да види дали жена му е още жива, но тогава чул старецът с добре познат глас да казва:
— Не си прави труда, въглищарю Петер. Това беше най-хубавото цвете в Шварцвалд, ти го стъпка и то никога повече не ще разцъфти!
Страните на Петер пребледнели като на мъртвец и той рекъл:
— Значи това сте били вие, господин Пазителю на съкровищата? Е, каквото стана, стана и сигурно така е било писано. Надявам се да не ме издадете в съда, че съм я убил.
— О, нещастнико! — викнало Стъкленото човече. — Каква ще ми е ползата, ако закача на бесилката тленната ти обвивка? Не от земните съдилища трябва да се боиш, а от други, по-страшни, защото ти продаде душата си на лукавия.
— Ако продадох сърцето си — креснал Петер, това стана единствено заради теб и твоите измамни съкровища. Ти, коварен дух, ми докара това падение и ме тласна да потърся помощ при друг! Твоя е сега цялата отговорност!
Но едва бил изрекъл тези думи и ето че Стъкленото човече почнало да расте и да едрее, станало толкова високо и голямо, че само очите му били колкото супени чинии, а устата му — като нагорещена фурна, от която изскачали огнени езици.