Петер се хвърлил на колене, каменното му сърце не могло да го защити и целият се разтреперил.
Горският дух го сграбчил с орлови нокти за врата, повдигнал го като вихрушка суха шума и го хвърлил на земята така, че ребрата му изпращели.
— Жалък червей! — прокънтял отново гласът му.
— Само да исках, можех да те размажа, защото дръзна да се опълчиш на горския цар, но заради това мъртво същество, което ме нахрани и напои, ти давам осем дни срок. Не се ли върнеш към доброто, ще дойда да ти натроша кокалите и ще те пратя в ада.
Било вечер, когато няколко минувачи случайно забелязали богатия Петер да лежи проснат на земята. Обърнали го на едната страна, после на другата, за да видят дали диша. Но напразно. Най-накрая единият от тях отишъл в къщата да донесе вода, за да го напръска. Тогава Петер си поел дълбоко въздух, простенал и отворил очи. Дълго се озъртал, а после попитал за госпожа Лизбет, но никой не я бил виждал. Благодарил на мъжете за помощта им, дотътрил се до дома си и започнал да я търси. Но нея я нямало нито в мазето, нито на тавана. Тогава разбрал, че това, което мислел за кошмарен сън, било горчивата истина.
Като останал съвсем сам, започнали да го спохождат странни мисли. Не се боял от нищо, защото сърцето му било студено. Но смъртта на жена му го карала да мисли за собствения си край; за това, че ще умре като грешник, понесъл върху себе си бремето от сълзите на бедните, от хилядите им проклятия, не трогнали сърцето му; от воплите на окаяните, по които насъсквал кучетата си, а също от нямото отчаяние на майка си и кръвта на хубавата, добра Лизбет. Не знаел как ще отговаря пред баща й, като дойде да го запита: „Къде е дъщеря ми, твоята жена?“. А как ли щял да се изправи пред този, на когото принадлежат всички гори, езера, планини и… животът на хората?
Терзаел се и нощем, непрекъснато се събуждал, стреснат от един сладък глас, който го зовял: „Петер, сложи си топло сърце!“ Щом се разбудел, затварял отново очи, защото гласът, който го предупреждавал, приличал на гласа на Лизбет.
На другия ден отишъл в кръчмата, за да разсее там лошите си мисли, и срещнал дебелия Ецехиел. Седнал при него, разговаряли за това, онова, за хубавото време, за войната, за данъците и накрая за смъртта и това, как тук или там съвсем ненадейно се били поминали хора. Тогава Петер попитал Дебелия какво мисли за смъртта и за това след нея.
Ецехиел рекъл, че тялото се погребва, но душата се възнася или горе на небето, или отива долу в пъкъла.
— Значи сърцето също се погребва? — попитал Петер заинтригувано.
— Да, то също.
— А ако някой няма сърце? — продължил Петер.
При тези думи Ецехиел го изгледал страшно.
— Какво намекваш с това? Да не се подиграваш с мен? Да не искаш да кажеш, че аз нямам сърце?
— О, и какво сърце при това, твърдо като камък — рекъл Петер.
Ецехиел го изгледал смаян, озърнал се да види дали някой не ги е чул и рекъл:
— Откъде знаеш? Да не би и твоето вече да не бие?
— Не бие вече или поне не в гърдите ми — отвърнал Петер Мунк. — Но я кажи, нали разбра какво те попитах — какво ще стане със сърцата ни?
— Какво те тревожи това, приятелю? — попитал през смях Ецехиел. — Нали тук, на земята, не ти липсва нищо? Какво искаш тогава? Точно това му е хубавото на студените ни сърца, че не ни обзема страх от такива мисли.
— Вярно е, но човек се замисля. Макар сега да не усещам страх, още помня как се боях от пъкъла навремето, когато бях малко, невинно момче.
— Е, няма да сме много добре — рекъл Ецехиел. — Бях питал за това един учител и той ми каза, че след смъртта сърцата се претеглят, за да се види колко големи са прегрешенията им. Леките се издигат нагоре, тежките падат надолу. А нашите камъни тежат доста.
— Със сигурност — отвърнал Петер. — Често се чувствам някак особено, че сърцето ми е някак безучастно и дори съвсем безразлично, когато говоря за подобни неща.
Така си разговаряли, но през следващата нощ Петер чул пет-шест пъти познатия глас да нашепва в ухото му: „Петер, сложи си топло сърце!“
Не се разкайвал, че я убил, но когато казвал на слугите си, че жена му е заминала за някъде, все се питал: „Къде ли може да е?“
Така изкарал шест дни; всяка нощ чувал този глас и се сещал за горския дух и ужасната му заплаха, но на седмия ден скочил от леглото си и рекъл: