— Недопустимо е за мен — продължил да говори главатарят — да излагам на опасност дама, която се ползва с пълното ми уважение. Затова искам да ви предложа спасителен план. Той всъщност е единствената възможност, която ви остава — аз да избягам заедно с вас.
Изненадани от чутото, двамата пленници го погледнали смаяно, а той продължил да говори:
— Повечето от моите другари са решени да се изтеглят в Италия и да постъпят в една много известна банда. Но аз за себе си не бих приел да служа на някого и затова няма да се присъединя към общото начинание. Само ако ми дадете честната си дума, графиньо, че ще поръчителствате за мен и при моята защита ще използвате силното си влияние, аз ще ви освободя, преди да е станало твърде късно.
Феликс мълчал смутено. Честното му сърце се бунтувало срещу това да изложи на явна опасност мъжа, който искал да го спаси. Опасност, от която той впоследствие не можел да го измъкне. И тъй като продължавал да мълчи, главатарят продължил:
— Сега навсякъде се търсят войници. Аз ще съм доволен, ако мога да постъпя и на най-простата служба. Знам, че можете да направите много неща, но ако ми обещаете това, ще е достатъчно.
— Обещавам ви — отвърнал Феликс с приведени очи — да направя всичко, което е по силите ми, за да съм ви от полза. Но каквото и да стане с вас, за мен ще е утеха, че доброволно сте се оттеглили от разбойническия живот.
Главатарят целунал развълнуван ръката на благородната дама, прошепнал й да има готовност за тръгване два часа след настъпването на нощта и после напуснал колибата предпазливо, както бил дошъл.
Като излязъл, на пленниците им олекнало.
— Бог направлява сърцето му! Наистина! — възкликнал ловецът. — Какво чудно спасение ни било отредено! Никога не бих предположил, че подобно нещо е възможно, че на мен ще ми се случи такова приключение.
— Чудно е, наистина! — отвърнал Феликс. — Но аз правилно ли постъпих, като подведох този мъж? Какво ще спечели от това, че ще ме защити? Кажете ми моля, ловецо, не го ли примамвам към бесилката, като не му разкривам кой съм?
— Е, как може да имате такива скрупули, скъпи момко — отвърнал студентът, — след като така майсторски си изиграхте ролята. Не, не бива да се боите за това, то не е нищо друго освен позволена самозащита. Неговото не бе ли произвол, че посмя да отвлече така позорно толкова видна дама? Ако не бяхте вие, кой знае какво би сполетяло графинята! Не, вие не постъпихте грешно. Между другото мисля, че ако той, главатарят на бандата, сам се предаде на съда, може само да спечели.
Последната мисъл утешила младия златар.
Следващите часове пленниците прекарали в радостна възбуда и едновременно с това в плахо безпокойство от успешното протичане на плана.
Било вече тъмно, когато главатарят нахълтал в колибата, оставил една торба с дрехи и рекъл:
— Госпожо графиньо, за да мине пътуването ни по-леко, се налага да сложите тези мъжки дрехи. Пригответе се, след час тръгваме — и оставил пленниците сами.
Ловецът с мъка се сдържал да не се разсмее.
— Ето че втори път ще се маскирате — възкликнал той. — Мога обаче да се закълна, че този костюм ще ви стои по-добре.
Отворили торбата и намерили в нея хубав ловджийски костюм с всички нужни принадлежности, който станал на Феликс точно по мярка. След като се натъкмил, ловецът искал да хвърли дрехите на графинята в някой ъгъл, но Феликс не му позволил. Той ги свил на малък вързоп и казал, че ще помоли графинята да му ги подари, защото искал да ги запази за цял живот като спомен от тези паметни дни.
Най-накрая главатарят дошъл. Той бил напълно въоръжен и върнал на ловеца пушката, която разбойниците му били взели, и един рог, пълен с барут. На студента дал кремъклийка, а на Феликс — ловджийски нож и го помолил да го ползва, само ако се наложи. Тримата имали късмет, че било тъмно, защото грейналият поглед на Феликс в момента, в който поемал оръжието, можел лесно да издаде пред главатаря какъв е в действителност.
Докато се измъквали предпазливо, ловецът забелязал, че стражата не била на обичайното си място пред колибата. Това им позволило незабелязано да се промъкнат край колибите. Но главатарят не тръгнал по главната пътека, която извеждала от клисурата към гората, а се насочил към една скала, която се издигала отвесно насреща им и на пръв поглед изглеждала непристъпна. Като я стигнали, главатарят посочил на останалите въжена стълба, която била опъната по скалата, после метнал пушката на гърба си и пръв се заизкачвал нагоре. После извикал на графинята да го последва и й подал ръка за помощ, а ловецът се покатерил последен. Оттатък скалата се открила пътечка, по която те бързо се придвижили напред.