— Тази пътечка — рекъл главатарят — извежда на ашафенбургския път. Ще вървим нататък, защото научих, че съпругът ви, графът, в момента е именно там.
Продължили мълчаливо напред, разбойникът все ги водел, а другите вървели плътно след него. След три часа спрели. Главатарят поканил Феликс да седне на един дънер, за да си отпочине. Извадил хляб и манерка с отлежало вино и ги предложил на изморените си спътници.
— Мисля че най-много до час ще се натъкнем на кордона, който военните са опасали през гората. В такъв случай ще ви моля да разговаряте с предводителя на войниците и да изискате добре да се отнесат с мен.
Феликс обещал и това, макар и да не очаквал да успее да издейства кой знае какво. Починали си още половин час и поели.
Повървели отново около час и наближили селския път. Започвало да се развиделява и здрачът да се разпръсква в гората, когато едно силно „Стой! Спри!“ ги заковало на място. Всички спрели, петима войници се задали насреща им и им дали знак да ги последват, за да дадат сведения относно пътуването си пред командващия майор.
Като извървели около петдесетина стъпки, забелязали, че и от двете страни в храсталаците проблясват оръжия, които навеждали на мисълта, че в гората е разположена огромна военна част.
Майорът бил седнал с няколко офицери и други мъже под един дъб. Довели пленниците при него и той тъкмо щял да започне да ги проверява кой откъде е и накъде пътува, когато един от придружаващите го мъже скочил и извикал:
— Мили Боже, кого виждам! Та това е Готфрид, нашият ловец!
— Тъй вярно, господин управител! — отвърнал радостно ловецът. — Това съм аз, по чудо се спасих от долната сган!
Офицерите не очаквали да го видят там. А ловецът помолил майора и управителя да се оттеглят с него за малко встрани и им разказал накратко как са се спасили и кой бил четвъртият сред тях.
Зарадван от новината, майорът веднага дал нареждания за по-нататъшното придвижване на важния пленник, а младия златар завел при другарите си и го представил като героя, спасил със смелостта и самообладанието си графинята. Всички наобиколили Феликс, стискали възторжено ръката му, поздравявали го и не можели да се наситят на разказите за невероятните му преживелици.
Междувременно небето се развиделило напълно. Майорът решил лично да съпроводи освободените пленници до града. Тръгнал с тях и с управителя на графството към най-близкото село, където била колата му, и поканил Феликс да се вози при него. Ловецът, студентът, управителят и още мнозина яздели пред и зад тях и всички триумфално се отправили към града.
Слухът за нападението в горската странноприемница и за жертвоготовната постъпка на младия златарски калфа се бил разпространил светкавично бързо навсякъде. Пак така мигновено от уста на уста се понесла мълвата за избавлението му. Затуй никак не било чудно, че улиците на града, към който пътували, били претъпкани с хора, които искали да видят младия герой. Цялото това напиращо множество се спуснало към колата, още докато тя бавно преминавала през градските порти.
— Ето го! — разнесли се викове. — Виждате ли го там в колата до офицера? Да живее чудесният златарски калфа!
И многогласно „Ура!“ изпълнило пространството.
Феликс стоял смутен и развълнуван от опияняващата радост на тълпата. Но пред кметството на града го очаквала още по-трогателна гледка. Там на стълбите го срещнал просълзен един богато облечен мъж на средна възраст.
— С какво да ти се отплатя, синко — възкликнал той, — ти ми даде толкова много, точно когато мислех, че съм изправен пред най-тежката си загуба — спаси съпругата ми, майката на моите деца! Нежното й същество нямаше да понесе ужасите на едно подобно пленничество!
Тези думи били на съпруга на графинята.
Колкото повече се съпротивлявал Феликс да назове каква отплата желае да получи за саможертвата си, толкова по-категоричен в настояването си ставал графът. Тогава младежът се сетил за нерадостната съдба на главатаря на разбойниците. Разказал, че дължи спасението си на него и че това спасение било замислено фактически за графинята. Графът, трогнат не само от постъпката на главатаря, но и от молбата на Феликс, която повторно засвидетелствала безкористността му, обещал да стори каквото е по силите му, за да спаси разбойника.