— Кой си позволява да вдига крамола в моята шатра? — викнал той на другите, които го гледали стреснато. Известно време царяла тишина, най-накрая единият от тези, които довели Мустафа, разправил какво се е случило. Тогава лицето на Силния — както го наричали — почервеняло от яд.
— Кога съм ти казвал да ме заместваш, Хасане? — викнал му той със страшен глас. Дребния се свил от уплаха, така че изглеждал много по-дребен отпреди и се заизмъквал към изхода, но един ритник на Силния бил достатъчен, за да изхвърчи със странен скок навън.
Щом Дребния се махнал, двамата мъже завели Мустафа пред стопанина на шатрата, който междувременно се бил излегнал на миндера.
— Ето, водим ти този, когото заповяда да хванем.
Онзи разглеждал дълго време пленника и после рекъл:
— Паша на Зюлиейка! Твоята съвест ще ти каже защо си изправен пред Орбасан.
Като чул това, брат ми се хвърлил в нозете му и отвърнал:
— О, господарю! Изглежда си в заблуда. Аз съм един беден нещастник, а не пашата, когото търсиш.
Всички в палатката били изненадани от това, което чули, а стопанинът на шатрата рекъл:
— Не ще ти помогне много, като се преструваш на друг, защото ще ти доведа хора, които добре те познават.
Заповядал да дойде Зюлейма. В шатрата довели една старица, която на въпроса дали брат ми е пашата на Зюлиейка отговорила:
— Да, той е! — и се заклела в гроба на Пророка, че той е пашата и никой друг.
— Видя ли, нещастнико, как се разкри измамата ти? — подхванал го гневно Силния. — Ти за мен си твърде жалък, за да си цапам хубавия кинжал с твоята кръв, но ще те завържа за опашката на коня си и утре, като изгрее слънцето, ще го пришпоря през гората и ще те влача чак докато залезе зад хълмовете на Зюлиейка!
Това сломило брат ми:
— Проклятието на баща ми ме тласка към тази позорна смърт! — извикал плачейки той. — И ти си загубена, сестричке Фатме!
— Нищо няма да ти помогнат преструвките — заговорил му един от разбойниците, докато връзвал ръцете му на гърба. — Трябва да се омиташ от шатрата, защото Силния си хапе устните и се озърта за кинжала си. Ела, ако искаш да живееш поне още една нощ!
Тъкмо разбойниците да изведат брат ми от шатрата, насреща им се задали други трима, които водили пред себе си един пленник. Влезли с него вътре.
— Ето, докарахме ти пашата, както ни заповяда — рекли те и завели пленника пред миндера на Силния. Тогава брат ми успял да го разгледа и сам се поразил от приликата, която този мъж имал с него; само дето бил с по-мургаво лице и по-черни мустаци. Силния изглеждал изумен от появата на втория пленник.
— Кой от вас е истинският? — попитал той, като поглеждал ту брат ми, ту другия мъж.
— Ако питаш за пашата на Зюлиейка — отвърнал гордо пленникът — аз съм!
Силния го изгледал със сериозния си, смразяващ поглед и без да каже нищо, махнал да го изведат. Като сторили това, той отишъл при брат ми, разсякъл въжето с кинжала си и го повикал при себе си на миндера.
— Съжалявам, чужденецо — рекъл той, — че те взех за онова чудовище, но приеми, че такава е била странната прищявка на съдбата, която те вкара в ръцете на братята ми точно в гибелния час на онзи нечестивец.
Брат ми го помолил единствено за благоволението да го пусне незабавно да продължи пътя си, защото всяко забавяне можело да се окаже пагубно. Силния разпитал за неотложните му работи и когато Мустафа му разправил всичко, го уговорил да пренощува в шатрата му, защото на него и коня му щяла да им е нужна почивка и обещал на другия ден да му покаже един път, който да го отведе за ден и половина до Балсора. Брат ми приел, после бил нагостен чудесно и спал сладко до заранта в шатрата на разбойника.
Когато се събудил, бил съвсем сам, но зад завесите чул разговор. Сторило му се, че познал гласовете на стопанина на шатрата и на дребния, черно-кафяв мъж. Подслушал ги малко и за свой ужас научил, че Дребния бързал да убеди другия да убият чужденеца, защото ако го пуснели, щял да предаде всички.
Мустафа разбрал веднага, че Дребния му е сърдит, задето станал причина за лошото отношение към него предния ден. Изглежда, Силния се замислил малко.
— Не — рекъл, — той ми е гостенин, а гостоприемството за мен е свято нещо. А и не ми прилича на човек, който ще тръгне да ни издава.