Аз и моите другари бяхме пакостливи момчета и обичахме да се закачаме и надсмиваме над всеки. Затова всеки път, когато Малкия Мук излезеше из града, за нас беше празник. На този ден се сбирахме пред неговата къща и изчаквахме, докато се покаже. Когато се отвореше вратата и навън първо се подадеше голямата глава с още по-големия тюрбан, последвана от телцето, стъкнато в износено наметало, широки шалвари и голям пояс, на който висеше дълъг ятаган — толкова дълъг, че човек се чудеше дали Мук беше закачен на него или той на Мук, въздухът прокънтяваше от радостната ни глъчка, хвърляхме фесчетата си нагоре и скачахме като луди наоколо. А Малкия Мук ни поздравяваше със сериозно кимване на глава и с бавни крачки тръгваше надолу по улицата. Като вървеше, си влачеше нозете, защото имаше такива големи и широки чехли, каквито не бях виждал дотогава. Ние, момчетиите, подтичвахме след него и все крещяхме: „Малък Мук, Малък Мук!“ Бяхме съчинили и весело стихче, което понякога пеехме в негова чест. То бе следното:
Така често прогонвахме скуката си и за мой срам трябва да призная, че аз бях най-дръзкият. Често го подръпвах за наметалото, а веднъж така го настъпих по големите чехли, че той падна. Това ми се стори безкрайно смешно, но смехът ми секна, като видях как Малкия Мук се запътва към бащиния ми дом. Той влезе право вътре и се застоя там. Бях се скрил зад пътната врата и го видях, когато излезе, изпроводен от баща ми, който почтително го беше хванал за ръката и като му се поклони няколко пъти, се сбогува с него на вратата. Прилоша ми и останах дълго в скривалището си. Но най-накрая гладът, който ми се струваше по-суров и от боя, ме накара да изляза и да се явя пред баща си, смирено навел глава.
— Както чух, си се подигравал с Малкия Мук? — заговори той със сериозен глас.
— Искам да ти разкажа историята на същия този Мук и ти със сигурност повече няма да му се присмиваш, но преди и след това ще си получиш обичайното.
А „обичайното“ бяха двайсет и пет удара, които той имаше навика да отброява твърде точно. За тази цел взе дългия си чибук, отвъртя кехлибарения мундщук и ме наложи по-сурово от всеки друг път.
Когато отброи двайсет и пет удара, ми нареди да слушам и да запомня историята за Малкия Мук и започна:
Бащата на Малкия Мук, който се наричал Микра, бил тачен, но беден човек от Никея. Живеел почти толкова саможиво, както сега неговият син. Него май не можел да търпи, защото се срамувал, че бил джудже. Затова го оставил да расте без надзор. Малкия Мук бил навършил шестнайсетата си година, а си оставал весел хлапак и бащата, който бил сериозен човек, все го корял, че вече бил мъж за женене, а акълът му още не стигал.
Но не щеш ли старецът паднал лошо и от това се поминал, като оставил Малкия Мук беден и неук. Коравосърдечните роднини, на които покойникът дължал повече пари, отколкото можел да върне, прогонили бедния дребосък от къщата и го посъветвали да подири късмета си по широкия свят. Малкия Мук нямал нищо против да постранства, измолил да му дадат само бащините одежди и те склонили. Но тъй като баща му бил едър, снажен човек, дрехите му не ставали на дребното момче. Мук обаче знаел какво да направи. Отрязал, каквото висяло оттук-оттам и навлякъл дрехите. Но, изглежда, бил забравил, че трябва да реже и на ширина, затова облеклото му и до днес си остава с такъв причудлив вид: огромният тюрбан, големият пояс, широките шалвари, синьото наметало — всичко това е наследил от баща си и не го е свалял никога. И така, той пъхнал в пояса дългия дамаскински ятаган на баща си, грабнал една тояжка и прекрачил градската порта.
Весело скитал през целия ден, защото — нали бил тръгнал да си търси щастието? Зърнел ли някое стъкълце да блещука на слънцето, го прибирал, като вярвал, че ще се превърне в най-красивия диамант. Видел ли в далечината купола на някоя джамия да грее като огън или морето да искри като огледало, забързвал се натам, изпълнен с радост, защото си мислел, че е попаднал в страна на чудесата. Но уви! Измамните видения изчезвали веднага като се приближел, и много скоро умората и къркорещият от глад стомах му напомняли, че се намира в съвсем обикновена страна. Пътувал така два дни гладен и угрижен и се отчаял, че няма да намери щастието си. Полските плодове били единствената му храна, твърдата земя му била постеля.