— Тук са скъпоценностите ми — рекъл царят. — Избери си, каквото и да е, ще бъде твое, ако ме избавиш от това срамно зло!
Словата му били музика за ушите на Мук — още при влизането бил забелязал на пода чехлите си, а до тях лежала тояжката му. Взел да се разхожда из залата и уж да се възхищава на царските съкровища. Но веднага щом доближил до чехлите си, се мушнал в тях бързешката, грабнал тояжката си, смъкнал изкуствената си брада и открил пред озадачения цар добре познатото лице на отблъснатия Мук.
— Неверни царю — заговорил той, — който се отплащаш за вярната служба с неблагодарност, приеми изродения си образ като заслужено наказание! Нека ушите ти да ти напомнят всеки ден за Малкия Мук!
Като казал това, той се завъртял на токовете си, пожелал да отиде колкото се може по-далече и избягал, преди кралят да успее да повика за помощ.
Оттогава Малкия Мук живее при нас много богато, но самотно, защото презира хората. Животът му го е направил мъдър човек, който, макар да има странна външност, заслужава по-скоро възхищение, отколкото присмех.
Това ми разказа баща ми. Аз го уверих, че съжалявам за присмехулното си отношение към дребното човече и получих от него останалата част от наказанието, което ми беше замислил. Разказах на другарчетата си чудните патила на дребосъка и той ни стана така мил, че никой вече не го хулеше. Обратното, тачехме го и до края на дните му срещнехме ли го, му се покланяхме ниско като на ходжа или на мюфтия.
Пътниците решили да починат в хана, за да се подкрепят животните за пътя, който ги очаквал. Веселието от предишния ден се предало и на този и пътниците се забавлявали с какви ли не игри. След гощавката те помолили петия търговец, Али Сизах, също да се издължи като останалите и да разкаже една история. Той отвърнал, че животът му е твърде беден откъм впечатляващи случки, за да има какво да сподели. Затуй желаел да им разкаже нещо друго, а именно приказката за мнимия принц…
Мнимият принц
Живеел едно време почтен шивашки калфа на име Лабакан, който се учел на занаят при един сръчен майстор в Александрия. Не можело да се каже, че Лабакан бил непохватен в шева, напротив, умеел много хубаво да изпипва работата си. Би било несправедливо човек да го нарече мързеливец, но не бил съвсем като другите, защото, като се захванел, можел да шие часове наред, без да спре, така че иглата да се нажежи в ръцете му и конецът да започне да пуши, но друг път, а това се случвало за съжаление по-често, седял умислен, вперил поглед пред себе си, а лицето и целият му вид ставали толкова особени, че другите калфи си казвали:
— Лабакан отново стана господар.
А в петъчен ден4, когато другите хора след служба кротко се разотивали по домовете си да се захванат за работа, Лабакан излизал от джамията, облечен в красивата си, спечелена с много труд дреха, минавал яваш-яваш с горда походка през мегданите и улиците на града и когато някой от другарите му пожелаел „Мир с теб!“ или го запитвал „Как си, приятелю Лабакан?“, махвал снизходително с ръка или кимвал с глава, ако се налагало. Когато майсторът му кажел на шега: „Ти си роден за принц, Лабакан“, той се чувствал много щастлив и му отвръщал:
— И вие ли сте забелязали? — Или — Отдавна си го мисля.
Така я карал шивашкият калфа Лабакан от дълго време. Майсторът търпял глупостта му, защото инак бил добър човек и имал сръчни ръце. Но един ден Селим, братът на султана, който минавал през Александрия, изпратил на Лабакановия майстор една празнична дреха, на която трябвало да се направят някакви поправки. Майсторът възложил работата на Лабакан, защото него най го бивало във фината изработка.
Вечерта, щом майсторът и работниците си тръгнали да си починат след тежкия ден, неустоим копнеж притеглил Лабакан обратно към работилницата при дрехата на султанския брат.
Дълго стоял той унесен пред нея и се възхищавал ту на лъскавата бродерия, ту на преливащите багри на кадифето и коприната. Не можал да се стърпи да не я облече и каква била изненадата му, когато дрехата му прилепнала точно, сякаш му била ушита по мярка.
— Не съм ли като онзи принц? — питал се той, като крачел напред-назад из стаята. — Не каза ли дори майсторът, че съм роден за принц?
С обличането на дрехата калфата сякаш влязъл в кожата на царска особа. Той започнал да се мисли за неизвестен царски син и като истински царски син решил да поеме по широкия свят и да напусне това място, където хората били толкова глупави да не забележат, че под обвивката на низшето съсловие се криело вроденото му достойнство. Струвало му се, че разкошната дреха била изпратена от добра фея. Нямал сили да откаже толкова скъп подарък, взел със себе си малкото пари, които имал, и напуснал Александрия, закрилян от тъмнината на нощта.