Гневът на принца се бил поуталожил и той плачейки, извикал на владетеля:
— Сърцето ми подсказва, че сте моят баща. В името на майка ми ви заклевам, изслушайте ме!
— Ай, Бог да ни е на помощ! — отвърнал владетелят. — Отново захваща да говори врели-некипели, как ли са му дошли в главата такива мисли?!
Като казал това, той хванал Лабакан под ръка и му позволил да го води надолу по склона. Двамата се качили на хубави коне, оседлани с пищни покривала, и като оглавили шествието, потеглили през равнината. А на горкия принц завързали ръцете, закрепили го на една камила, а двама ездачи го приклещили от двете страни и не изпускали от поглед нито едно негово движение.
Знатният старец бил Саауд, султан на вехабитите. Бил живял дълго без деца, докато най-накрая се сдобил със сина, за който толкова време бил копнял. Но като запитал гадателите какво е предначертано на момчето, те предсказали: „До двайсет и втората му година ще го грози опасност да бъде изтласкан от враг.“ Затова, за да е сигурен, султанът поверил отглеждането на принца на стария си верен приятел Елфи бей и чакал двайсет и пет тежки години да го види.
Това разказал султанът на мнимия си син по време на пътуването и признал, че е останал много доволен от вида и достойното му държане.
Когато пристигнали в страната на султана, навсякъде били посрещнати с радостни викове, защото мълвата за пристигането на принца се била разпространила мълниеносно във всички градове и села. Хората били вдигнали арки от цветя и клонки над улиците, през които минавало шествието; грейнали пъстроцветни килими красели къщите, а народът славел Бог и Пророка му за красивия принц, който му е изпратил. Всичко това изпълвало с блаженство славолюбивото сърце на шивача. Дваж по-нещастен се чувствал истинският Омар, който бил все още с вързани ръце и следвал шествието в мълчаливо отчаяние. Сред всеобщото въодушевление никой не се интересувал от него, макар всъщност то да било предназначено за него. Хиляди гласове викали „Омар“, но на този, който с право носел това име, никой не обръщал внимание. Най-много някой да попита кой е този, когото карат така здраво завързан, и тогава в ушите на принца прокънтявал ужасният отговор, че това бил един побъркан шивач.
Най-накрая шествието пристигнало в престолния град на султана, където било подготвено още по-блестящо посрещане, отколкото в другите градове.
Султанката — възрастна, достолепна жена — ги очаквала с всичките си придворни в най-хубавата зала на двореца. Подът на залата бил застлан с невероятно голям килим, стените били украсени със светлосиньо платно със златни ресни, закачено на големи сребърни куки.
Вече се било стъмнило, когато шествието пристигнало, затова в залата били запалени множество кръгли цветни лампи, които греели в нощта като слънце. Но най-ярка и пъстроцветна била светлината в дъното на залата, където на трона си седяла султанката. До него водели четири стъпала, бил изработен от чисто злато и отрупан с едри аметисти. Четиримата най-знатни емири държали балдахин от алена коприна над главата на султанката, а шейхът на Медина й веел с ветрило от паунови пера.
Така очаквала султанката съпруга си и сина си. И тя не го била виждала от рождението му, но пророчески сънища й били разкрили как изглежда въжделеното й чедо, така че била в състояние да го разпознае сред хиляди други. Вече се чувало, че шествието наближава: звуците на литаврите и тимпаните се смесвали с радостната глъчка на тълпата, копитата на конете кънтели в двора на палата, чувал се тропотът от стъпките на новодошлите и ето че вратите на залата се разтворили и между редиците от коленичили слуги преминал султанът, повел за ръка сина си към трона на майка му.
— Ето — рекъл той. — Водя ти сина, за когото толкова дълго си копняла.
Султанката обаче го прекъснала:
— Това не е синът ми! — извикала тя. — Не такива бяха чертите, които Пророкът ми разкри насън!
И тъкмо когато султанът понечил да я обвини в суеверие, вратата на залата се отворила, принц Омар връхлетял, следван от стражите си, от които бил успял да се откъсне, напрягайки всичките си сили и останал вече без дъх, се хвърлил пред трона.
— Нека тук да умра, наредете да ме убият, жестоки татко, защото повече не мога да търпя това унижение!
Всички били поразени от думите му, тълпата се струпала около него и дотичалите стражи се заели да го завързват, когато султанката, която безмълвно наблюдавала всичко, скочила от трона.