— Последните дни ме научиха колко несигурно може да е щастието и колко преходно богатството; те също ме научиха обаче, че в гърдите на смелия човек има неразрушима добродетел — честта, и че греещата звезда на славата не угасва заедно с щастието. И дори с това да се отдалеча завинаги от короната — зарът ми е „Чест и слава“ — вас избирам аз!
Сложил ръката на избраното ковчеже, но султанът му заповядал да изчака. Той махнал на Лабакан, също да застане пред масата и да сложи ръката на своето ковчеже.
Султанът наредил да бъде донесено легенче с вода от свещения извор Земзем в Мека, измил ръцете си за молитва, обърнал лицето си на изток, коленичил и се помолил:
— Боже на дедите ми! Ти, който от векове пазиш рода ни чист и непримесен, не допускай нечестивец да опозори името на абасидите, бъди със закрилата си близо до истинския ми син в този час на изпитание!
Султанът се изправил и отново се изкачил на трона. Присъстващите били така приковани в очакване, че никой не смеел да шавне. Мишле да минело през залата, щяло да се чуе — толкова тихи и напрегнати били всички. Тези, които били по-отзад, проточвали шии, за да могат да виждат ковчежетата над главите на по-предните. Тогава султанът рекъл:
— Отворете ковчежетата!
И капаците им, които до този момент никоя сила не била в състояние да отвори, скочили сами.
В ковчежето, което Омар бил избрал, на кадефена възглавничка имало златна коронка и жезъл; в ковчежето на Лабакан — голяма игла и малко конци. Султанът наредил на двамата да му покажат ковчежетата си. Взел коронката в ръцете си и о, чудо! Само като я поел, тя почнала да расте и не спряла да расте, докато не достигнала големината на истинска корона. Султанът поставил короната на главата на сина си Омар, който бил коленичил пред него, целунал го по челото и му рекъл да седне от дясната му страна. Обърнал се към Лабакан и му казал:
— Има стара поговорка: всяка жаба да си знае гьола. Изглежда, трябва да си останеш шивач. Не заслужаваш моята милост, но някой, на когото днес не мога да откажа нищо, се е помолил за теб, затова ти харизвам жалкия животец! Ала ако искаш от мен добър съвет — не се помайвай, а бързо бягай от страната ми!
Засрамен, погубен, клетият шивашки калфа не могъл да отвърне каквото и да било на султана. Хвърлил се на колене пред принца и от очите му бликнали сълзи.
— Можете ли да ми простите, принце? — питал го той.
— Вярност към приятеля, великодушие към врага — с това се гордеят абасидите — отвърнал принцът, като се изправил. — Върви си в мир.
— О, ти си истинският ми син — възкликнал старият султан и се хвърлил в обятията на сина си.
Емирите, пашите и всички големци на царството се изправили на местата си и извикали:
— Да живее новият царски син!
Сред всеобщия възторг Лабакан се измъкнал от залата, понесъл ковчежето си под ръка.
Слязъл долу в конюшните на султана, оседлал коня си Марва и го подкарал към портите на града, по пътя към Александрия. Целият му живот на принц му се струвал сън и само разкошното ковчеже, богато украсено с перли и диаманти, му напомняло, че всичко се било случило наяве.
Когато най-сетне се завърнал в Александрия, отишъл до къщата на стария майстор, слязъл от коня, завързал го на входа и влязъл в работилницата. Майсторът, който не могъл веднага да го познае, му се поклонил дълбоко и го попитал с какво може да му услужи. Но когато погледнал по-отблизо госта си и разпознал в него стария си познайник Лабакан, извикал калфите и чираците си и те всички се нахвърлили яростно върху клетия Лабакан, който не очаквал подобен прием. Блъскали го и го удряли с ютии и аршини, бодели го с игли и го щипели с остри ножици, докато накрая изтощен се смъкнал на една купчина вехти дрехи.
Докато лежал, майсторът го нахокал здравата заради откраднатата дреха. Напразно го уверявал Лабакан, че е дошъл само за да му възстанови загубата, напразно му предлагал трикратно обезщетение.
Майсторът и калфите му повторно се нахвърлили върху него, прибили го от бой и го изхвърлили през вратата. Смазан и раздърпан, Лабакан се качил на коня си Марва и се запътил към един хан. Там положил изморената си, наранена глава на една постеля и се замислил за земните теглила, за често непризнатата заслуга и за нищожността и преходността на всички блага. Заспал с решението да се откаже от ламтежа си за величие и да стане уважаван гражданин.
На другия ден Лабакан не се разкаял за решението си, защото, изглежда, тежките удари на майстора и калфите били избили всичкото му високомерие. Успял да продаде на добра цена ковчежето си на един търговец на скъпоценности, купил си къща и наредил в нея работилница, в която да упражнява занаята си. Щом приготвил всичко и окачил отвън табела с надпис „Лабакан шивача“, седнал, извадил иглата и конците от ковчежето и се захванал да кърпи жестоко съдраната от майстора роба. Но го повикали да излезе за нещо навън и когато се върнал отново при работата си, що да види?! Иглата шиела ли, шиела съвсем сама, нижела фини, ситни бодове, каквито Лабакан не бил майсторил дори в най-ярките си мигове на дарование.