— Мъдрият човек — отговорил старецът — никога не позволява на грижите да го притиснат до такава степен, че да им се предаде напълно. Те го правят сериозен, вглъбен, но от тях не се вайка на глас и не се отчайва. Защо когато на човек отвътре му е тъмно и тъжно, да търси допълнително и сенките на тъмните кедри? Сянката им прониква през очите в сърцето ти и прави здрача в него още по-плътен. Трябва да излезеш на слънце. Навън, в топлия, светъл ден от топлината на светлината у теб ще дойде увереността, че Аллах е над теб и те закриля с любовта си, огряваща и неизменна като слънцето.
— Право казвате — обадил се писарят. — Не прилича ли на мъдър човек, на когото се подчиняват толкова хора, в такъв ден да разсее колкото може повече тъгата си? Трябва ли бягството му да е напитка или опиатът — спасение от болката? И аз съм за това, че най-приличната разтуха за човека в болка и радост е да послуша истории. Шейхът постъпва напълно правилно.
— Добре — отвърнал младият търговец, — но той не разполага ли с достатъчно четци, приятели. Защо точно робите трябва да му разказват?
— Тези роби, скъпи младежо — казал старецът, — вероятно докато попаднат под робство, са преживели какво ли не, а и както сами видяхте не са необразовани хора, от които човек да няма какво да се научи. Освен всичко те произхождат от най-различни страни и народи и може да се предполага, че в родината си са чували и виждали странни за нас неща. Ще ви посоча една още по-добра причина, която веднъж ми назова един приятел на шейха: тези хора досега са били роби при шейха. Дори и да не е трябвало да вършат тежка работа, все пак е била работа, към която са били принуждавани, а най-важно е разграничаването им от свободните хора. Според традицията всяко общуване с шейха е носело знака на подчинението. Не са имали право да разговарят с него, освен ако е трябвало да отговорят кратко на някой негов въпрос. Днес са свободни и първата им работа като свободни хора е пред обществеността и пред новия си господар дълго и открито да говорят. От това те са се почувствали немалко поласкани и то прави неочакваното им освобождаване още по-ценно. Но я вижте, там се надига един роб и ще почне да разказва.
Така и станало — робът подхванал историята за младия англичанин…
Младият англичанин
Господарю! Аз съм немец по рождение и твърде отскоро съм по вашите земи, за да мога да разкажа персийска или някаква друга прекрасна приказка за султани и везири. Затова ми позволете да споделя нещо от своето отечество, като се надявам, че то ще ви достави известно удоволствие. За съжаление нашите приказки не винаги са толкова изтънчени като вашите; те не разказват за султани или за крале, за везири и паши, на които при нас викат министри на правосъдието и финансите, а също тайни съветници и др., а когато в тях не се разправя за войници, героите им водят скромния живот на граждани.
В южната част на Германия се намира градчето Грюнвизел, където съм роден и отрасъл. То е градче като всички други. В центъра му има малък пазарен площад с чешма, отстрани е малката сграда на кметството, около пазара — домовете на мировия съдия и на най-личните търговци, а в няколко тесни улички живеят обикновените хора. Всички се познават, всеки знае какво се случва тук или там и когато главният пастор, кметът или лечителят имат на трапезата си едно ястие в повече, още по време на обяда целият град е узнал за това. Следобед жените си разменят визити, както го наричаме ние, и на чаша силно кафе и сладкиш обсъждат това голямо събитие. Като резултат се оказва, че пасторът май е играл на лотария и спечелил безбожно много, че кметът вземал „бакшиши“ или че докторът получил от аптекаря няколко жълтици, за да предписва много скъпи илачи.
Можете да се досетите, господарю, колко неприятности за един така добре уреден град като Грюнвизел се очакваше да доведе със себе си заселването на мъж, за когото никой не знаеше откъде иде, какво желае, от какво се издържа.
Кметът разбира се прегледа паспорта му — документ, който всеки у нас трябва да има.
— Толкова ли е несигурно при вас — прекъснал шейхът роба, — че, за да сплашвате разбойниците, трябва да носите у себе си ферман от султана?
— Не, господарю — отвърнал онзи, — тези документи не ни предпазват от крадците, а ги носим заради реда, за да може навсякъде човек да знае с кого си има работа. Та значи кметът бе прегледал паспорта му и на кафе при доктора се бе изказал, че визите на господина от Берлин до Грюнвизел са съвсем изрядни, но въпреки това надушва нещо гнило, защото мъжът му изглеждал малко подозрително.