Кметът бе най-почитаният човек в града, така че не бе никак чудно, че оттам насетне на непознатия започна да се гледа с недоверие. А поведението му с нищо не промени мнението на съгражданите ми. За няколко жълтици той нае цяла, дотогава пустееща къща, докара кола, пълна със странни уреди и съдове като печки и спиртници, големи тигани и други подобни, и заживя там съвсем сам. Да, дори си готвеше сам и в дома му не ходеше никой освен един местен старец, който имаше грижата да му пазарува хляб, месо и зеленчуци. Но и той бе допускан само до пруста на къщата, където непознатият поемаше покупките.
Когато мъжът дойде в родното ми място, бях десетгодишно момче и още си спомням така добре, сякаш бе вчера, как появата му наруши спокойствието на градчето ни. Следобед той не ходеше като другите мъже да играе кегелбан или в кръчмата привечер, за да обсъди вестника на лула тютюн. Напразно се изреждаха да го канят кметът, мировият съдия, докторът и пасторът на обяд или на кафе — той все се извиняваше и им отказваше. Затова някои го вземаха за луд, други за евреин, а трети твърдяха убедено, че бил вълшебник или зъл магьосник. Станах на осемнайсет, двайсет години, а мъжът си бе известен все още като „чужденеца“.
Ала един ден в града пристигнаха хора с екзотични животни. Скитници, изникнали незнайно откъде, които водеха със себе си камила, която можеше да се покланя, мечка, която умееше да танцува, няколко кучета и маймуни, които бяха натъкмени в човешки дрехи, придаващи им достатъчно комичен вид, и умееха да изпълняват най-различни номера. Обикновено пътуващите артисти минават през градовете, спират се по кръстовищата и площадите и с барабанче и свирка произвеждат изключително неприятна музика, под звуците на която менажерията им танцува и подскача. После обикалят по къщите и събират пари. Но трупата, която тогава се появи в Грюнвизел, бе забележителна с огромния си орангутан, който на ръст бе голям почти колкото човек, ходеше на два крака и умееше да изпълнява всевъзможни циркови номера.
Случи се така, че спектакълът, в който играеха кучетата и маймуните, се разигра пред къщата на чужденеца. Щом чу свирката и барабана, той първо неохотно се подаде през потъмнелите, захабени прозорци, скоро обаче се развесели, за почуда на всички се загледа с интерес в позиращия орангутан и започна да се смее от сърце на триковете му. Да, и за удоволствието даде толкова голяма сребърна пара, че целият град заприказва за това.
На другата сутрин цирковата банда продължи по пътя си. На камилата се падна задачата да носи многото кошове, в които удобно се разполагаха кучетата и маймуните. А дресьорите и голямата маймуна вървяха подире й.
Едва се бяха отдалечили на няколко часа от града и чужденецът изпратил стареца до пощата и за голяма изненада на началника поискал кола с бързи коне, а после потеглил към същата порта, към която бяха поели животните. Цялото градче се ядосваше, задето никой не можа да узнае накъде бе отпътувал. Господинът се върнал с колата чак посред нощ и спрял пред градската порта. Ала сега при него седял още някой с ниско нахлупена шапка и копринена кърпа, завързана през устата и ушите. Пазачът на портата сметнал за свое задължение да заговори другото непознато лице и да го помоли за паспорта му, ала то му отвърнало твърде грубо, като изръмжало на съвсем неразбираем език.
— Това е племенникът ми — приветливо обяснил на пазача чужденецът, като му бутнал няколко сребърни монети в ръцете. — Племенникът ми, който все още малко разбира немски. Затова така изруга на родния си диалект, че дълго ни задържате.
— О, щом това е вашият племенник — отвърнал пазачът, — тогава може да влезе в града и без паспорт. Той сигурно ще се установи у вас?
— Да, разбира се — казал чужденецът, — и ще остане за по-дълго време.
Пазачът нямал други възражения и чужденецът и племенникът му влезли в града. Между другото кметът и целият град недоволстваха от пазача и го упрекваха, че е трябвало най-малкото да запомни няколко думи от езика, на който говорел племенникът. От тях можело лесно да се научи от коя страна идат новодошлият и господин чичото. Пазачът обаче уверяваше хората, че това не било нито френски, ни италиански, а май звучало разтегнато като на английски и освен това, ако не се лъжел, младият господин бил рекъл „Годдам!“ Така той се измъкна от затрудненото си положение и същевременно извади прозвище на младежа. Защото оттогава в градчето за него се заговори като за младия англичанин.