Дойде зимата и с нея най-славното време за племенника. Компания, в която не участваше той, се смяташе за скучна. Ако някой разумен човек кажеше нещо, другите се прозяваха. Но когато племенникът изречеше и най-величайшата глупост на развален немски, хората се превръщаха целите в слух. Сега се разбра, че младият човек е и поет и вече почти не минаваше вечер, без да извади от джоба си някой лист и да прочете на публиката няколко сонета. Намираха се хора, които твърдяха, че част от творенията му били лоши и безсмислени, други пък казваха, че са ги виждали някъде отпечатани, но племенникът не се притесняваше от това, рецитираше ли рецитираше, а после обръщаше внимание на красотата в поезията си и така всеки път жънеше успех.
Най-голяма слава обаче му донесоха баловете в Грюнвизел. Нямаше човек, който да танцува така необуздано, така шеметно като него. Никой не правеше толкова дръзки и невероятно изискани скокове като него.
Чичо му винаги го обличаше възможно най-красиво и по последната мода и макар че дрехите не му лягаха точно, хората намираха, че всичко му отива. Мъжете се чувстваха леко засегнати от начина му на държане. По-рано винаги кметът бе този, който откриваше баловете, а най-знатните младежи имаха правото да се разпореждат със следващите танци. Но откакто се появи непознатият млад господин, всичко се промени. Без много-много да пита, той грабваше първата дама, която му бе под ръка, заставаше с нея начело на двойките и правеше всичко, което му харесва, държеше се като истински господар, танцмайстор и крал на бала. Ала тъй като тези маниери изключително се харесваха на дамите, мъжете нямаше как да възразят и племенникът запази самозваната си чест.
Ала най-голямо удоволствие, изглежда, доставяха баловете на възрастния господин. Той не сваляше поглед от младия си племенник, все се подхилкваше и когато цялото светско общество се стичаше да хвали благопристойното поведение на добре възпитания му племенник, не можеше да си намери място от радост, прихваше да се смее и се държеше като глупак. Местните приписваха тези странни изблици на радост на голямата му любов към племенника и смятаха, че всичко е в реда на нещата. Но от време на време се налагаше непознатият да прояви бащиния си авторитет, защото се случваше посред най-изисканите танци на младия човек да му щукне смело да скочи на трибуната при градските музиканти, да грабне контрабаса от ръцете на някой музикант и да почне ужасно да стърже по него. Или изведнъж да се преметне и да почне да танцува на ръцете си, вирнал крака във въздуха. В такива случаи чичото го дръпваше настрана, сгълчаваше го здравата и му пристягаше вратовръзката, от което поведението му ставаше отново съвсем порядъчно.
Така се държеше племенникът сред обществото и на баловете. И в Грюнвизел стана това, което обикновено се случва с нравите — лошите се разпространяват много по-лесно от добрите и всяка нова, фрапираща мода носи в себе си нещо привлекателно за младежите, които още не са успели да осъзнаят себе си и заобикалящия ги свят. Когато младежите видяха, че левашкото му държане, невъздържаният му смях и бъбривостта му, непремерените му отговори пред по-възрастните бяха по-скоро ценени и възприемани като духовити, отколкото назидавани, си рекоха: „Какво ни пречи да станем същите духовити нехранимайковци.“ Дотогава бяха прилежни, способни млади хора, но сега си казаха: „Каква полза от учение, щом невежеството тържествува?“ Зарязаха книгите и започнаха да се шляят по улиците и площадите. Преди бяха възпитани и вежливи към всички и само когато някой ги запиташе за нещо, отговаряха почитателно и скромно. А сега започнаха да се бутат навсякъде, дърдореха наравно с възрастните господа, изразяваха мнението си и когато кметът се изказваше, му се изсмиваха право в лицето, като твърдяха, че знаят всичко повече от него.
По-рано грубите и нахални маниери ги отвращаваха. Сега пееха най-лошите песни, пушеха тютюн с огромни лули и се мъкнеха по най-долните кръчми. Купуваха си очила с огромни стъкла, макар да виждаха без тях съвсем добре, туряха си ги на носа и се смятаха за важни, защото изглеждаха като прочутия племенник. Когато си бяха вкъщи или някъде на гости, се излягаха с ботуши или шпори по канапетата, люлееха се по столовете в изискано общество или се облакътяваха на масата, подпираха страните си с юмруци и смятаха, че така е много ефектно. Напразно майките и приятелите им казваха колко глупаво, колко неприлично е всичко това — те се позоваваха на блестящия пример на племенника. Напразно близките изтъкваха, че той е английски младеж, така че на леката му непохватност трябва да се гледа със снизхождение като на характерна национална черта, ала младите грюнвизелчани твърдяха, че и те като най-добрия англичанин имат същото право да демонстрират невъзпитание по духовит начин. Накратко, голяма беда сполетя Грюнвизел — лошият пример на племенника доведе до пълен упадък на нравите и добрите привички.