— Не мога да повярвам! Това си е чист латински и значението на написаното е: „Маймуната показва маймунджилъка си най-добре, ябълка щом й се даде.“
— Да, да — продължи той, — адска измама, която трябва да бъде наказана публично.
Кметът бе на същото мнение и незабавно се отправи към чужденеца, когото сметнаха за магьосник, а шестима войници понесоха маймуната, защото чужденецът трябваше да бъде подложен незабавно на разпит.
Наобиколени от огромна тълпа хора, която искаше да види какъв развой ще вземе историята с маймуната, кметът и войниците стигнаха до пустата къща. Почукаха на вратата, дръпнаха звънеца, но напразно — никой не се показваше. Тогава ядосан, кметът заповяда да се разбие вратата и се отправи нагоре към стаята на чужденеца. Там обаче бяха останали само стари вещи. Чужденецът го нямаше. Но на писалището му намериха голямо писмо, запечатано с восък и адресирано до кмета, който веднага го отвори и зачете на глас:
Когато четете това писмо, вече няма да съм в градчето ви и отдавна ще сте научили от какво съсловие и родина е моят любим племенник. Нека шегата, която си позволих, ви бъде добър урок, принудително да не въвеждате сред вас непознати, които искат да живеят сами със себе си! На мен си ми беше много добре без компания, не изпитвах нужда да споделям вечното ви бръщолевене, лошите ви нрави и комичната ви същност. Затова взех и възпитах за свой заместник този орангутан, когото вие така обикнахте. Живейте в мир и според възможностите си си вземете поука!
Грюнвизелчани се изложиха не малко пред всичките си сънародници. Утехата им бе само, че се стигна до всичко това с неестествени средства. Най-много се срамуваха обаче младежите на Грюнвизел заради това, че бяха наподобявали лошите навици и нрави на маймуната. Престанаха да се облакътяват вече на масата, да се люлеят в креслата. Не говореха, преди да ги запитат нещо, свалиха очилата и се държаха възпитано и благопристойно както преди. Щом някой проявеше лоши, смешни маниери, грюнвизелчани вече му казваха: „Същинска маймуна“.
А маймуната, която толкова дълго време играеше ролята на млад господин, бе поверена на учения с природонаучния музей. Той я пусна да ходи на свобода по двора, хранеше я и я показваше на чужденци като рядкост. Там тя може да се види и до днес.
Когато робът привършил разказа си, в салона се разразила буря от смях; смеели се и младежите.
— Трябва да има странни хора сред тези франки и честно ви казвам, че предпочитам да съм при шейха и мюфтията в Александрия, отколкото в обществото на главния пастор, кмета и глупавите им жени в Грюнвизел.
— Със сигурност имаш право — отвърнал младият търговец. — Дори и мъртъв не бих искал и да съм във Франкистан. Франките са груб, див, варварски народ и за един образован турчин или персиец ще трябва да е ужасно да живее там.
— Скоро ще чуете нещо подобно — отвърнал старецът. — Доколкото успях да науча от надзирателя, онзи млад човек ще ни разкаже много за Франкистан, защото е бил дълго време там, а по рождение е мюсюлманин.
— Как, оня, дето е наред сега? Не е ли грях, че господарят ни, шейхът, ще го пусне?! Та това е най-хубавият роб в цялата страна. Погледнете само смелото му лице, храбрия му поглед, хубавата му осанка! Може да му даде някоя по-лека работа — да му пропъжда мухите с ветрилото или да му носи наргилетата. Да изпълняваш такава служба е шега работа, а пък такъв роб ще краси целия му дом. Има го само от три дни и ще го пуска! Това е глупост, грях!
— Не го корете! Той е по-мъдър от цял Египет — рекъл натъртено старецът. — Не ви ли казах вече, че го пуска, защото по този начин иска да спечели благословията на Аллах. Казвате, че е хубав и добре образован и имате право. Ала синът на шейха, дано Пророкът го върне в родината, синът на шейха също бе хубаво момче и сега трябва да е точно толкова голямо и добре образовано. Какво е по-добро — да пести парите си, да продаде някой недъгав роб и да се надява в замяна да получи обратно сина си? Който иска да направи нещо на този свят, трябва да го прави или както трябва, или изобщо да не го захваща.
— Вижте! Очите на шейха са обърнати все към този роб. Наблюдавам това цялата вечер. По време на разказите погледът му все се плъзга натам и се спира на благородните черти на освободения. Сигурно малко му е болно, че го пуска.
— Не мисли така за този мъж! Смяташ ли, че го боли за тези хиляда томана, като всеки ден получава три пъти повече — рекъл възрастният човек. — Но ако погледът му се спира на младежа с болка, това е сигурно защото мисли за своя син, който гине в някоя чужда земя. Мисли си навярно дали няма да се намери там някой милостив човек, който да го откупи и да го върне на баща му?