— Не се безпокойте, приятели. Откъде може този младок да знае за моята тъжна съдба, при положение че е едва от три дни в този дом? Та мигар при страхотиите, които причиниха франките, не е възможно да съществува подобна съдба като моята? Та нима не е възможно същият този Алмансор… но продължи разказа си нататък, млади приятелю!
Младият роб се поклонил и подел отново:
— Та значи младият Алмансор бил отведен в стана на франките. Там, общо взето, се чувствал добре, защото един от пълководците го викал в шатрата си и се развличал от отговорите му, които един драгоманин трябвало да превежда. Грижел се и затова да не му липсват нито храна, нито дрехи, но въпреки всичко копнежът на момчето по майка и баща го правел твърде нещастно. То не спирало да плаче дни наред, но сълзите му не трогнали онези мъже.
Един ден те вдигнали стана и Алмансор си мислел, че ще му разрешат да се прибере, но не станало така. Войската се движела ту в една, ту в друга посока, франките водели боеве с мамелюците и влачели непрестанно момчето със себе си. Когато умолявало от все сърце командирите и полковниците да го пуснат да се върне у дома си, те не разрешавали и обяснявали, че трябва да го държат като заложник за верността на баща му. Така Алмансор прекарал много дни в поход.
Ала ненадейно започнало вълнение сред войската, което не убягнало от вниманието на момчето. Заговорило се за стягане на багаж, за оттегляне и отплаване. Като чувал това, Алмансор не можел да си намери място от радост. Защото си мислел, че сега, когато франките се завръщали в страната си, моментът бил сгоден да го освободят.
Войската се изтегляла с коне и коли назад към крайбрежието и ето че накрая се показали и закотвените кораби. Войниците започнали да се качват в тях, но дошла нощта и много малка част успяла да се настани. Колкото и да желаел да остане буден Алмансор, защото очаквал всеки момент да го освободят, сънят все пак го оборил и той заспал дълбоко. Сякаш франките били прибавили нещо във водата му, за да го преспят, защото когато се събудил, се намирал в огряна от слънцето стая, в която не бил влизал преди. Скочил от постелята си, но като стъпил, паднал, защото подът се люлеел насам-натам и около него сякаш всичко се движело и въртяло. Отново се изправил, като се крепял добре за стените, и се помъчил да се измъкне от стаята.
Отвсякъде се чувало особено бучене и съскане. Сам не знаел буден ли бил или сънувал, защото дотогава не бил нито виждал, нито чувал подобно нещо. Най-после стигнал до една стълбичка. Вкопчил се за нея и с мъка издрапал нагоре, но само какъв ужас се разкрил там пред очите му! Наоколо имало само небе и море — намирал се на кораб. Заплакал горчиво. Искал да го върнат обратно или да скочи в морето и да доплува до родния си бряг. Но франките го държели здраво. Един от командирите наредил да му го доведат и му обещал, че ако слуша, скоро ще се прибере в родината си. Обяснил още, че било станало невъзможно да го върнат у дома по суша и че ако го били оставили на брега, щял да срещне единствено мъчителната си смърт.
Но франките не удържали на думата си. Корабът пътувал дни наред и когато най-сетне акостирал, пасажерите не се намирали вече на египетското крайбрежие, а във Франкистан! По време на дългото си пътуване, а и още в стана Алмансор се бил понаучил да разбира и говори на езика на франките, което се оказало добре дошло, тъй като в тази страна никой не знаел неговия език. Дни наред го водели към вътрешността на страната и навсякъде народът се тълпял, за да го види, защото придружителите му го представяли като син на египетски крал, който го бил пратил да се учи във Франкистан. Ала войниците разправяли така само за да накарат народа да повярва, че са победили Египет и са в траен мир с тази страна.
Придвижвали се по суша дни наред, докато най-накрая пристигнали в един град, който бил целта на пътуването им. Там го предали на един лечител, който го приел в дома си и го научил на франкските привички и мурафети.
Преди всичко Алмансор бил длъжен да носи франкски дрехи, които били много тесни и къси и съвсем не така красиви като египетските. Освен това не бивало повече да се покланя със скръстени ръце, а когато желае да покаже почитта си пред някого, трябвало с едната си ръка да свали огромната си шапка от черен филц, каквато носели всички мъже и били сложили и на неговата глава, като едновременно с това изнесе напред десния си крак. Не му било позволено повече да седи по турски, както е според приятния обичай в Ориента, а трябвало да сяда на столове с високи крака и да провесва нозете си до пода. Храненето също му създавало немалко затруднения, защото всичко, което искал да сложи в устата си, трябвало първоначално да забоде на желязна вилица.