Небето придобиваше вече розов оттенък и от полето пред нея се носеше мирис на влажна земя, примесена със сладкия аромат на папаните6. Сега, в средата на есента, тези плодове почти бяха узрели. Връхлетяха я пак спомените на съветника и тя ги прогони с едно разтърсване на глава. Трябваше да слезе до реката, където Боар я очакваше. Той бе открил някакъв скрит път към речния пролом през самите скали, така че да остане в сянката на вездесъщите детектори на високите трептения.
Боар вече я очакваше близо до водата. Те преминаха на отсрещния бряг, за да останат в сянка. След залеза на Малкото слънце щяха да затворят градските порти и те нямаха вече много време. Ани закрачи енергично напред, а Боар се носеше край рамото й. Мисълта за предстоящата раздяла, й тежеше като воденичен камък на шията и тя несъзнателно забави крачката. Боар не я подкани да побърза. Сигурна беше, че и на него му е мъчно.
Оставаше може би половин километър, когато чу звъна на камбаната и скърцането на големите врати на портата. Беше закъсняла. Не чувстваше никакво угризение на съвестта, но мракът бързо се сгъстяваше и в равнината завя студен вятър. Проломът беше станал по-плитък и широк и не предоставяше достатъчна защита срещу вятъра. Ани се зави по-стегнато в тънкото си наметало и се обърна към Боар, който светеше като голяма светулка в настъпващия мрак. Тя реши да се пошегува:
— Мога да те използвам за фенерче по пътя. „По-добре ме скрий някъде, за да не ни забележат“ — прозвучаха неговите мисли в главата й.
Тя се зачуди за момент какво да прави с него, но после просто го сграбчи с ръка и го мушна под наметалото.
Хиляди иглички се забиваха в тялото й. Никога досега не го беше докосвала пряко. Изохка на глас и падна на колене. Бодежите преминаха в нежно докосване и сърцето й се изпълни с радост. Тя моментално забрави болката и се наслаждаваше на нежността на Боар.
„Извинявай, не очаквах това и бях като зашеметен в първия момент — обади се той, — не успях веднага да намаля повърхностния си потенциал. Добре ли си сега?“
— Ще ми създадеш рефлекси на мазохист. Бих могла да бъда така с теб цял живот.
„Не се разнежвай! Май ще си имаме неприятности. Не говори на глас и слушай!“
Ани се концентрира с големи усилия отново върху външния свят. В далечината чу стъпки на тежки ботуши и видя блуждаещата светлина на два факела. Бързо се приближаваха точно към тях и скоро щяха да ги забележат.
Тя се обърна и се затича обратно натам, откъдето току-що беше дошла. Нямаше къде да се скрие край ниския бряг на реката. Тук нямаше нито дърво, нито храст, само малки камъни и гладките стени на иззиданото корито. Преследвачите бяха мъже и бързо приближаваха. Тя панически се огледа, къде да се скрие. Тогава чу Боар да нарежда:
„След два метра има малка вдлъбнатина в стената. Застани в нея!“ — Тя не разбираше какво щеше да й помогне това, но последва инстинктивно неговата заповед. Притисна се към стената, като че ли искаше да бъде погълната от нея. Затвори очи и затаи дъх. Мъжете наближиха съвсем и тя чу разговора им.
— Трябва да е някъде съвсем наблизо. Няма къде да се скрие.
Те стояха на метър и половина от нея и се разправяха задъхани.
— Къде, по дяволите, се дяна? Тук я видях за последно, сигурен съм.
Ани леко разтвори клепачи и ги видя пред себе си като през мъгла.
Въртяха се ту в една, ту в друга посока и ругаеха. Явно не я виждаха.
— Може би все пак е било някакво животно — предположи единият.
— Глупости! Видях светлината много добре, а и чух стон. После тичаше като жена. Нали лесно я стигнахме!
— Да, но сега я няма никъде. Може би някой друг я е изтеглил нагоре и сега са в равнината.
— Не, щяхме да ги видим. Освен ако имат тук наблизо изкопана дупка за скривалище. — Вдигна се на пръсти и огледа равнината над главата на Ани. — Аман от тези контрабандисти! Всяка нощ вкарват цели килограми от билката7 в града. Колко хайки направихме, а само няколко души хванахме досега. Не мога да разбера как успяват да се измъкнат.
— Може би слуховете са верни и самият Император е забъркан в тази работа.
— Шът! Луд ли си? Такива неща не се мислят, камо ли да се казват на глас! Императорът навсякъде има очи и уши.
— Хайде да тръгваме. Няма какво да правим сега, а и става студено.