След като чу това, Аниор сз замисли и затвори в себе си. Рамоси не знаеше на какво се дължи това странно за ангар поведение. Ангарите охотно споделяха с другарите си всичките си радости и мъки. Може би наистина трябваше да мине известно време, преди Аниор да свикне с новото си положение на ангар. А може би просто беше различен, след като беше минал през физическия свят, през който ангарите никога не бяха минавали.
Когато чу решението на Веова да ги прехвърли при Сатара, Аниор се стресна. Сатара се беше върнал преди той да пристигне! А това можеше да означава само едно — синът им, Орак, беше умрял. Спомените за живота с Имор и Орак в планината на Сатариус го изпълваха с болка и тъга. Какво ли се беше случило през тези години?
Не искаше да тъне в догадки и насочи вниманието си върху предстоящата среща със Сатара. Обичаше го, както обичаше Боар, но се притесняваше от взаимоотношенията си с него. Щеше да го види за първи път като ангар със собствените си очи. Спомените за двете превъплъщения на Сатара, които познаваше — последния Император на Сатариус и Орак, общия им син, — бяха дълбоко вкоренени в него. Но тези личности не бяха идентични със Сатара като ангар. Те принадлежаха на един физически свят и бяха умрели в него.
— Хайде да тръгваме — прекъсна мислите му Рамоси. Аниор още не знаеше как да се придвижва, но ангарът го успокои:
— Когато познаваш зоната, в която искаш да отидеш, е достатъчно да си представиш добре цвета й. А когато отиваш някъде за първи път, можеш просто да преминеш от съседна зона пеша, като крачиш в нищото между двете зони.
— Няма ли опасност да паднеш някъде? — пошегува се Аниор. Искаше да се разведри малко. Но забрави, че ангарите нямаха чувство за хумор и Рамоси съвсем сериозно обясни, че това било невъзможно. Хвана го за ръка и те отлетяха с голяма скорост надалеч.
Когато пристигнаха, се оказаха в една друга централа. Въпреки че Аниор никъде не виждаше златен трон, той веднага разбра, че това е именно централа. Тук работата кипеше с пълна пара. Имаше много ангари, всички заети с някаква дейност. Никой от тях не им обърна внимание. Рамоси гледаше също така безпомощно, като Аниор. Потърсиха Сатара. Изведнъж Рамоси извика: — Видях го! Трябва да минем отсреща. Пробиха си път през залата. Вътре в зоните ангарите винаги се придвижваха пеша. И най-накрая Аниор видя Сатара наведен над някакви странни схеми в пространството под него. Обсъждаше ги с още двама ангари. Въпреки че имаше същото облекло и почти идентично тяло с другите ангари, Аниор го позна веднага. Беше по-висок, имаше по-буйна и дълга коса и излъчваше много светлина. Ангарите се различаваха в личното си развитие един от друг именно по тази светлина. Новаците, като Аниор, бяха още съвсем матови, а колкото повече напредваха, толкова повече светлина излъчваха. И другите двама ангари до Сатара светеха силно, но тяхната светлина беше като на фенерчета до прожектор. Аниор дори присви очи, следвайки някакъв стар земен рефлекс. Рамоси видя тази реакция и се засмя.
— Не се бой, няма да ослепееш. Нашите очи могат да гледат тази светлина спокойно. Много е красив и силен, нали?
Аниор само кимна с глава, неспособен да откъсне очите си от Сатара. Не само светеше много по-ярко, но и бе много по-красив, отколкото си го спомняше от картините на Камъка. Някаква буца застана в гърлото му и докато чакаха на почтително разстояние Сатара да си свърши работата с двамата най-добри архитекти — както Рамоси тихо обясни — Аниор си спомни първата среща с Императора в кулата на Главния град. Спомни си магнетичния поглед на яркозелените му очи и чувството на обреченост, което го обхвана тогава. Страхуваше се отново да срещне този поглед, видян още веднъж преди раздялата в очите на сина им. И въпреки това копнееше за него.
Дали Сатара беше усетил неговото присъствие или нещо друго го накара да вдигне глава, но точно в този момент очите му направо пронизаха Аниор. По лицето му мина едно дълбоко вълнение, той остави архитектите и се доближи до тях. Рамоси грееше от щастие, а Аниор побърза да сведе очи, треперейки целият от краткия миг на докосването на този поглед. Искаше да го погълне пространството и остана благодарен, че Сатара се спря на две крачки от тях. Чувстваше съсредоточения му поглед и знаеше че го беше разпознал.
После чу топлия му глас като през стена от вата:
— Добре дошли при нас. Веова ли ви изпрати?
— Да — отговори Рамоси, — каза да доведа и новия Пристигна едва днес. Кръсти го Аниор.