Утре на светло ще се върнем и ще огледаме мястото. Може би наистина има някакво скривалище наоколо.
Облечените в униформа мъже се отправиха обратно. Ани въздъхна облекчено. Не разбираше какво се беше случило и защо не бяха я забелязали. Мъглата още стоеше пред очите й и покриваше цялото й тяло. Ани се смъкна покрай стената и седна в подножието й. Успокояваше ударите на сърцето си. От мъглата пред нея се разстилаще мека топлина. Чак тогава разбра, какво се беше случило. В страха си тя съвсем забрави за Боар. А тази мъгла пред нея беше именно той.
— Какво направи? — попита тя объркана.
„Превърнах се в част от зидарията. Те не можаха да те видят зад нея.“
— Но физическите форми те изтощават! — Ани се разтревожи за него. Бяха много близо до града, а там Сатара бе разположил по-чувствителни сензори за откриване на ментални излъчвания. Боар трябваше да се крие непрекъснато зад достатъчно плътни прегради, за да не задейства алармата. Това изискваше цялото му внимание и енергия.
„Не се тревожи за мен. Аз ще се оправя. Освен това аз не съм приел точно физическа, а само достатъчно плътна астрална форма. Отражението й създава впечатление на твърдост. Ако те бяха решили да докоснат зидарията, нещата щяха доста да се усложнят за нас.“
Ани изтръпна. Отново проработи земното й въображение и тя вече се видя в някой сатариански затвор заедно с други контрабандисти. А от спомените на съветника знаеше, че това далеч не бе най-хубавото място, на което можеш да допаднеш. Отърси се от мрачните си мисли и реши да си поприказва с Боар. Но бързо усети умората му.
— Защо все още поддържаш тази форма, след като те изтощава така. Мъжете си отидоха и скоро няма да се върнат.
„Защото ще измръзнеш в този студ. Навън е минус 18 градуса, а ти не си подходящо облечена за такива температури. Нощно време сатарианите не могат да остават навън. Това е равносилно на смърт. След няколко часа тук ще стане минус 30 градуса. Трябваше да стигнеш града навреме и да намериш някакъв подслон. Но аз се радвам, че имам възможността да бъде още малко с теб. От утре ще разполагам с достатъчно време да възстановя силите си, докато те чакам.“
Ако можеше, Ани щеше да го прегърне. Някъде вътре в нея извираше чувството й за благодарност и любов. Тя направи съзнателно усилие да прехвърли тази енергия към него, за да му помогне с нещо. Не знаеше дали той може да се възползва от нея. Неговата същност остана за нея напълно непонятна. Въпреки това, тя чувстваше тяхната близост, общия им начин на изразяване. И това, че беше едно с него, колкото и абсурдно да изглеждаше това. Продължаваше да събира енергия в себе си и да я излъчва към Боар. А той нежно я обгръщаше с топлината си. Времето беше спряло и нищо друго освен тях вече не съществуваше …
Събуди се от топлите лъчи на Голямото слънце. Малкото скоро щеше да изгрее. Небето просветля съвсем и каменния зид на коритото започна бързо да се загрява. Ани още седеше в малката вдлъбнатина с притиснати към гърдите колене. Спомни си за мъжете от снощи и намерението им да се върнат. Стана бързо и раздвижи вкочанясалите си крака. След няколко подскока на място усети, че силите й се връщат. Беше пълна с енергия.
Огледа се по навик за Боар и чак сега забеляза отсъствието му. Започна да го търси наоколо, но нямаше и следа от него. В главата й нахлуха спомените от снощи и тя започна да се тревожи. Тогава чу мислите му:
„Не ме търси и не се тревожи. Трябваше да се оттегля веднага, щом температурите позволиха това. Върнах се в планината. Сензорите са по-чувствителни след изгрев слънце, отколкото при залез. Не става дума за моята безопасност. Ако Сатара разбере, че тук се намира ментално същество, можеш да отпишеш цялата мисия. Не мога да рискувам това. Дори това, че разговарям сега с теб е опасно. В рамките на града няма да можем да общуваме. Въпреки това не мисли, че друг партньор щеше да ти бъде от по-голяма полза. Много скоро щяха да го разконспирират като шпионин и той нямаше да има достатъчна сила да устои на разпитите на Сатара. Ти си по-различна от тях, но тази разлика ще проличи, чак когато попаднеш в много трудни ситуации.“
Боар замълча и Ани се замисли какво ли я правеше по-подходяща за изпълнението на тази задача от милиардите други хора на Земята.
„Не мисли сега за това — продължи той, — концентрирай се върху предстоящата задача. Аз ще те чуя, където и да си, нищо, че няма да отговарям. Когато се сдобиеш с Камъка, вземи го в ръцете си и му се довери. Той ще ти покаже пътя за бягство. Аз ще те чакам в района извън замъка в момента, в който вдигането на тревога вече няма да има никакво значение. Качи се в равнината и тръгвай. Скоро тук ще пристигнат двамата от снощи. Желая ти успех. Знай, че те обичам и че ще бъдем заедно — и живи, и мъртви. Късмет!“