Изведнъж осъзна, че точно това беше клопката, в която не трябваше да попада тук. И в същото време разбра, каква велика борба беше спечелил Сатара, когато навремето се е откъснал от техния начин на живот. Аниор целият се изпълни с уважение и любов към него и желанието да го види отново, стана непреодолимо. Прелетя устремно към централата.
Беше вече време за почивка и в централата бяха останали малко ангари. Аниор се оглеждаше за Сатара, когато чу дълбокия му глас зад себе си.
— Мен ли търсиш?
Обърна се стреснат и го погледна право в лицето. Сатара се усмихна.
— Виждам, че най-накрая си преодолял шока от новото си превъплъщение и си пак същият, като преди. — Огледа го, театрално накланяйки глава настрани. — Дори успя да се сдобиеш с малко светлина.
Аниор учуден погледна ръцете си. Вече не бяха така матови, а лека светлина се процеждаше през тях. Трябва да е станало съвсем скоро и той се зарадва. Погледна отново Сатара и каза закачливо:
— Ако напредвам така, сигурно след един милион години ще те стигна.
Сатара се засмя.
— Зависи какви години. Ако имаш пред вид земните, това време няма да ти стигне. Но може би ще намериш достатъчно бедни ангари за ядосване — добави той — и ще напредваш по-бързо.
За Аниор беше непонятно как Сатара успя да разбере толкова скоро за препирнята му с архитектите.
— Нима успяха вече да ти се оплачат?
— Знам какъв диабо се спотайва в теб и не те изпускам от погледа си — продължи той да се смее.
Аниор за първи път се чувстваше добре, откакто пристигна на това ниво. Бяха му липсвали предизвикателствата и леките закачки. Чувстваше се върнат към времето, когато Сатара в образа на Императора го разпита за въстаниците.
— Каза ли им поне, че си съгласен с мен? — Този въпрос вече беше направо нахален. Аниор просто се увлече. Затова сериозният отговор на Сатара го приземи доста грубо.
— Нещата не са така прости.
Аниор го погледна притеснен. Сатара беше образувал стени покрай тях и нещо за сядане. Отправи погледа си през стената в далечината и тихо обясни:
— По принцип си прав. Но те допуснаха сериозна грешка и са длъжни да я поправят. Иначе вината за погубените сатариани ще им тежи и те няма да могат да напредват. Трябва сами да намерят решение на проблемите си и ние нямаме право да им отнемаме тази грижа. Но ти правилно ги предупреди да не допускат нова грешка.
Той обърна лицето си към Аниор и го погледна. Тъжният му поглед така напомни на прощалния поглед на Орак преди да влезе в училището на Големите майстори, че Аниор забрави съдържанието на досегашния им разговор и тихо попита със свито сърце: — Какво стана със сина ни, Сатара? Очите му станаха още по-тъмнозелени и в тях се отрази голяма мъка. Изведнъж в тях се появиха картини и Аниор видя живота на Орак така, както видя собствения си живот, преди да умре на Земята. Видя трудните дни на обучението, лекомисления му живот в двореца, опита му за самоубийство, тежкия живот на скитащ лечител и предателската смърт.
Аниор целият се обви в тъмен облак от мъка. Обвиняваше се, че беше оставил това момче съвсем само на Сатариус. Искаше му се да не се бе подчинил на желанието на Сатара. Чувствата на любов към сина си и към баща му се омесиха с обвинението към Сатара, който остави и двамата да загинат по най-жесток начин. Аниор знаеше, че Сатара обединяваше в себе си личностите на тези обичани от него сатариани, но той освен тях обединяваше в себе си и всички други Императори, управлявали сатарианите през вековете.
Аниор беше в началото на своето развитие като Делен, имаше зад себе си само един физически живот, а Сатара беше живял безброй пъти във физическия свят и безкрайно дълго като ангар на това ниво. Той беше създал една нова физическа система и сега я управляваше. Осъзнаването на тази огромна разлика между тях, отнасяща се до опита и мъдростта, направо смазваше Аниор. Нямаше никакво право да обвинява Сатара в каквото и да е и не се чувстваше достоен за любовта му.
Сатара го гледаше нежно и закачи леко буклите на косата му. Разчиташе обърканите чувства и мисли на Аниор и изпита безгранична любов към този новоизлюпен ангар. Знаеше, че само щеше да го изплаши ако дадеше свобода на чувствата си. Пред очите му се появиха картини от бъдещето и той видя трудната борба, която предстоеше на този Делен. Стана и каза меко:
— Вече е късно. Трябва да си почиваш. — Премахна преградите на личната им зона с една мисъл. Отново бяха в централата. Хвърляйки последен поглед към Аниор той му пожела: — Приятна почивка! — и се запъти към чакащите го в дъното на централата архитекти.