На следващия ден Аниор се мъчеше да изгради една проста матрица за обикновена гъба. Не всичко в предварителните изчисления му стана ясно. Записите за този вид проектиране му се видяха объркани и сложни. Точно си мислеше колко хубаво би било ако можеше да попита някого, когато някой помоли да се види с него. Аниор даде разрешение, като помисли, че това трябва да е Рамоси. Но в ограденото от него пространство се появи един съвсем му неизвестен ангар, който го разгледа с изучаващ поглед и се представи:
— Казвам се Темеда. Сатара ме изпрати при теб, за да те уча на изкуството на архитектите. — Отново го разгледа обстойно и продължи. — Но може би сбърках. Ти ли си Аниор?
— Не си сбъркал — отговори Аниор, — аз съм.
— Тогава нищо не разбирам — продължи Темеда, — това изкуство не е за новаци. Трябва да притежаваш доста повече сила, за да го упражняваш.
Учителят по архитектура излъчваше силна светлина и Аниор разбираше недоумението му. Радваше се на този жест от страна на Сатара, но и се притесняваше за собствените си възможности. Темеда видя незавършената матрица в ръката му.
— Ти ли направи това? — попита той учуден. — Мога ли да я видя?
— Заповядай. Не успях да разбера как да задам параметъра за размножаването.
Аниор се надяваше да получи отговор поне на този свой въпрос, преди Темеда да се откаже да учи такъв ненапреднал ангар.
Темеда прегледа внимателно изчисленията му и матрицата. После погледна Аниор с широко отворени очи.
— Сам ли я направи?
— Да — отговори Аниор притеснен, — прегледах записите за архитектурата на простите организми и опитах две-три неща. Но не успях да разбера всичко.
— Размножаването не е описано там. За тях има специални записи. — Темеда отново погледна матрицата. — Но всичко друго й е наред.
Отново го огледа от глава до пети. Аниор се чувстваше страшно неудобно.
— Учител съм от доста време, но за първи път виждам ангар с толкова малко светлина да се справи с такава задача. Трябва да имаш природен талант.
— Това означава ли, че ще ме учиш на архитектура? — попита Аниор с плаха надежда.
— Разбира се — отговори Темеда учуден, — нали затова ме изпрати Сатара.
Изведнъж Аниор осъзна, че и да беше най-нескопосаният ученик, Темеда пак щеше да го учи. Тази протекция от страна на Сатара не му се нравеше. Затова попита:
— А ако Сатара не те бе помолил, щеше ли да ме вземаш за свой ученик?
Темеда се засмя.
— Нямаше да ми мине през ума.
Аниор преглътна нанесения удар по самолюбието му.
— Тогава ти благодаря. Не искам някой да си губи времето с мен заради чувството си за дълг. Нямам нужда от такъв учител.
Той просто се пренесе в любимата си зона за размисъл и остави Темеда сам в зоната за архитектура. Не знаеше дали реакцията му беше правилна и дали щеше да бъде разбрана от учителя. Може би щяха да я изтълкуват като най-черна неблагодарност.
Отново някой искаше да го види. Но Аниор нямаше настроение да среща когото и да било и не отговори.
Вечерта Аниор се разходи из зоната за почивка. С помощта на въображението си напълни огромно пространство с вековни дървета и меки мъхове. След няколко часа занимания със записите за размножаване откри грешката си. Но матрицата остана при учителя и у Аниор отново се обади гузната съвест. Не трябваше да отрязва така Темеда, той нямаше никаква вина за глупавата ситуация.
Изведнъж чу звънтящия тон от навлизането на друг ангар в личната му зона. Знаеше със сигурност, че я беше затворил за други и никой не бе искал разрешение за влизане. По-скоро учуден, отколкото ядосан, той се огледа за нарушителя на спокойствието му. Когато видя Сатара, облегнат на един огромен дъб, сърдечният му център се сви от вълнение и лоши предчувствия. Отиде при него с наведена глава. Знаеше, че Сатара щеше да му се скара.
Но той нищо не каза. Повдигна главата му и го накара да го погледне. Очите му излъчваха суров упрек и Аниор искаше да се стопи от срам. После погледът му стана по-мек и той каза с топлия си глас:
— Мислех, че ще се зарадваш на учителя.
Аниор преглътна. Чувстваше се ужасно. Самото присъствие на Сатара го караше да събере цялата си воля, за да не се предаде на мощното си привличане към него. А освен това трябваше и да се оправдае някак.
— Извинявай, не исках да обиждам нито теб, нито учителя — отговори Аниор, запъвайки се. — Но искам да ме учи заради собствените ми възможности, а не поради това, че ти си му заповядал.
— Ангарите знаят, че моите решения никога не са лекомислени — продължи Сатара след кратко мълчание. — Те им се подчиняват не от раболепие, а с ясното съзнание, че така допринасят най-много за благоденствието на общността.