Той пак помълча и Аниор се почувства най-безотговорния член на това общество.
— Темеда остана зарадван от таланта ти, но той никога нямаше да хаби скъпоценното си време да учи един новак на изкуството на боговете.
Аниор дотам беше засрамен, че просто имаше нужда да се защити. Затова попита с една незнайно откъде появила се агресивност:
— А как така Шефът на това царство хаби скъпоценното си време, за да учи един новак на добро поведение?
Веднага съжали за думите си. Беше наранил Сатара, а това беше последното, което той заслужаваше. Сатара го пусна и с поглед към далечните дървета само промълви: — Започвам да те разбирам, Веова. След това изчезна. Аниор остана като зашеметен. Прегърна дървото, на което се беше облегнал Сатара допреди малко и закопня неистово по него.
На сутринта учителят отново се появи. Аниор се извини за вчерашното си поведение и доизгради матрицата за гъбата пред очите му. Темеда го накара да я изпробва. Всичко беше наред. След това той поразпита Аниор, за да разбере какво беше усвоил досега. Аниор се поинтересува обучението индивидуално ли е или се провежда по обща програма за всички ученици. Оказа се първото, което много го зарадва. Още от Земята мразеше учебните програми по твърда схема.
Останаха заедно половин ден. През това време Аниор трябваше доста да се концентрира, за да разбере всичко. После се почувства изцеден, но щастлив. Най-накрая си беше намерил някаква сериозна работа.
Рамоси се обади и се похвали със собствения си напредък. Новата работа явно му доставеше удоволствие. Покани го да посети групата им и Аниор нямаше как да му откаже.
Бяха седем ангара и всичките много се разбираха. Имаха свободно време и се забавляваха като си разказваха някакви страшни истории. С помощта на въображението си оформяха странни чудовища от астрална материя. Беше нещо като тренировка за задачата им да разработят религия за сатарианите.
Аниор веднага различаваше кои от тези форми са по предварително изградени матрици и кои са само краткотрайни фантазии. Той успешно се включи в играта. Оформи във въображението си такова огромно чудовище с девет глави и три крака, с изкривени нокти и цялото покрито с гадни пипалца, че другите изплашени се притиснаха един към друг. Аниор накара чудовището да избълва огън и да изреве страховито. После избухна в смях и изображението се разпадна. Другите го погледнаха с широко разтворени очи и се умълчаха. Рамоси се съвзе пръв и каза изумен:
— Ти си сбъркал общността. Трябваше да попаднеш при диабата с това чудовище. Те са истински майстори в измислянето на такива твари.
— Просто се постарах да изглежда истинско — оправда се Аниор. Но виждаше колко бавно ангарите се освобождаваха от видяното и за да преодолеят по-бързо смущението си, Аниор ги попита:
— Не знам нищо за диабата. Какво представляват? Другите се спогледаха удивени и после започнаха да се състезават кой ще разправи по-страховита история за тях. Наричали ги „хулиганите на небето“, били астрални същества като тях, но не чак толкова развити. Изглеждали черни с крила и опашки и Аниор скоро разбра, че те били просто това, което хората наричали дяволи. Задачата им била да плашат непослушните — тези, които не се поддават на влиянието на ангарите. Изпълняваха тази функция в различни системи, не само на Земята и на Сатариус.
Разбра още, че живеели много разпуснат живот, но били много изобретателни. Управлявал ги един теор на име Ханура, който ги държал много изкъсо и редовно ги биел.
Всичко това звучеше на Аниор по-скоро като измислица.
— А виждали ли сте някога истински диабо? — попита той невярващ.
— Не и дано никога не се наложи, — втресе се един от тях. Аниор остана с чувството, че и на това ниво имаше предразсъдъци.
— Хайде да говорим за нещо по-хубаво — предложи Рамоси. Той се обърна към Аниор и със светнали очи каза:
— След няколко дни е един от нашите празници. За теб той ще бъде първият.
— А имаш ли приятел, с когото да го прекараш заедно? — попита един от компанията.
Аниор се притесни. Спомни си добре, какво му беше разказал Рамоси за тези празници. Трябваше задължително да разбере още нещо за тях, но нямаше намерение да разпитва присъстващите. Щеше да потърси съответните записи в зоната на знанието.
Рамоси се засмя и с тайнствен израз на лицето тихо подшушна:
— Има си и то какъв!
Аниор му хвърли изпепеляващ поглед. Но Рамоси продължи да се смее и тържествено обеща да не казва на никого кой е той.