Навън имаше доста народ въпреки дъжда. Още снощи беше забелязала нещо като парк наблизо и се запъти към него. Седна под едно дърво и изяде закуската си. Нямаше какво да прави и наблюдаваше децата, играещи наоколо. Момичетата се боричкаха, а момчетата играеха с шарени топки. Усмихна се. Все едно виждаше картина, обратна на земната. Нямаше възрастни гледачи. Сатариус беше безопасно място за децата. Не познаваха пътно-транспортните произшествия освен някой-друг прегазен от волска кола. Но последното беше малко вероятно, като се имаше предвид колко бавно се придвижваха те.
Едно от момчетата пристъпи към нея, изучавайки я обстойно.
— Мам, вие сте много красива. От далеч ли идвате?
— Да, от планината Кибу — отговори Ани. Тази планина бе възможно най-далечната, за която се сети в момента. — А вие не сте ли на училище? — попита тя от своя страна.
— Не, днес е свободен ден заради изпълнението на присъдите. Когато спре дъждът, ще отидем на площада да гледаме. Вие ще дойдете ли? — момчето беше будно и любознателно.
— Да. За първи път ще видя такова нещо. — Ани подържеше разговора от скука. А и се надяваше да разбере още нещо за Урзу. — Разбрах, че и синът на Императора ще бъде там. Никога не съм го виждала. Хубав мъж ли е?
— Аз не го харесвам. — нацупи се момчето. — Той е голям фукльо и само се прави на важен със скъпоценностите си. Много е глезен, иска всичко да му принадлежи и всички да го слушат. Аз съм само на десет години и съм по мъж от него!
— О, сега май прекали — засмя се Ани, — какво ще стане, ако Императорът чуе какво разправяш за сина му.
Момчето не се изплаши: — Нищо няма да ми направи. Всички знаят, че и той е недоволен от сина си и му се кара всеки ден за лудориите.
Това беше ново за Ани. Съветникът беше умрял преди няколко години и, въпреки че тук почти нищо не се променяше, Урзу беше пораснал. Явно слабите му страни се бяха развили през това време. Момчето продължаваше да се възмущава:
— Много обича красивите жени, особено ако могат да въртят силно камшика. Казват, че като момче сам е опитвал да наказва осъдените с бой, но сега повече обича да гледа. Избира хубави момичета от публиката и ги кара да изпълняват наказанията.
— Не ти ли е неприятно да гледаш как бият хора? — попита Ани малкия си събеседник.
— Защо? Те са крадци и мошеници. Трябва да се бият по-силно! — Той размаха ръка, като че ли държеше пръчка в нея и наказваше някой голям злосторник.
Дъждът беше спрял. Другите деца се събираха и повикаха момчето.
— Елате с нас! Трябва да тръгваме, за да намерим място в първата редица. После ще има много хора.
Ани стана, момчето я хвана за ръка и те се затичаха. Беше й трудно да го следва. Мъжете тук бяха по-хилави от жените, но доста по-бързи. И другите момчета изпревариха момичетата.
След пет минути те пристигнаха на площада, където покрай бялата линия почти не беше останало място. Седнаха на мокрите павета. Зад тях се нареждаше вече следващия ред. Половин час по-късно на площада остана свободно само мястото в средата, оградено с плътна стена от зяпачи.
Откъм крепостната стена се образува коридор и в кръга влязоха момичета с фанфари. Представлението започваше. След тях пристъпиха съдии в дълги червени роби и изпълнителите на присъдите, въоръжени с дълги пръчки, плетени камшици и закривени ножове с красиви дръжки. Всички бяха в кожени униформи. Съдиите до един бяха мъже, а изпълнителите жени.
Ани вече се питаше какво прави тук. Не я блазнеше много „удоволствието“ да гледа как измъчват нещастниците, но трябваше да се запознае с обичаите, а и вече не можеше да мръдне от мястото си.
Чу се тропот на затворнически налъми. В кръга влизаха осъдените престъпници, облечени само с кожени препаски. Бяха от двата пола и трепереха от студ. По някои от тях личаха следи от предишни наказания. Лицето на една от жените беше обсипано с грозни белези.
— Това е известна контрабандистка — обади се момчето. — Страшно издържа на болка и няма да издаде и звук, докато й нарязват кожата.
— Не виждам къде ще я режат сега — цялата е в белези — отговори Ани. Усетила бе възхищението в думите на момчето и се зачуди дали не беше избързала, като определи съдебната им система за ефикасна.
Осъдените седнаха в самия край на кръга — срещу съдиите. Децата бяха подбрали добро място за гледане. Засега имаха свободен поглед върху средата на площада.
Чуха се викове и силно вълнение обхвана тълпата.
— Урзу, Урзу пристига!
Всички вдигнаха глави към небето и Ани видя да наближава триместен агатор и да се върти над събраното множество. Хората размахаха ръце за поздрав и викаха името на сина на Императора. Виждаше се само гладкото дъно на агатора. Всички бяха станали и Ани участваше в спектакъла. По нещо личеше, че тук няма истински възторг, а само се играе театър. Това поздравление беше традиция, която се спазваше.