Среса косата си с гребен, който намери до легена и изведнъж усети внезапна умора. Не беше правила нищо от сутринта, ако не се броят няколкото удара с камшик, но изглежда се беше изтощила от непрекъснатото напрежение. Легна на леглото, зави се и заспа.
Събуди се от неприятното чувство, че е наблюдавана. Отвори очи и като видя над себе си учуденото лице на Урзу, бързо се изправи и се извини:
— Не спах добре последните нощи и се почувствах изморена.
На лицето му се появи лека усмивка: — Ти си много странно момиче. От къде идваш?
Ани реши да се придържа към веднъж използваната вече лъжа.
— От планината Кибу. Живеех там с баща си. Той умря и аз тръгнах да си търся късмета в Главния град — отговори тя без излишни подробности.
— А как се казваш? — Попита Урзу.
— Ани.
— Странно име.
Може би щеше да е по-добре, ако беше измислила друго име, но вече беше късно за това.
Той я покани в голямата стая и те седнаха един до друг на дивана. Близостта му не предизвикваше у нея никакви чувства. Все едно седеше до някакво дете. Сравнението беше подходящо. Той все още беше юноша, малко по-възрастен от големия й син. Изглеждаше малко безпомощен и тъжен, и в нея са надигнаха майчини чувства.
— Не ти ли е самотно в този голям дворец? — попита тя, влагайки повече топлина в думите си.
— Свикнал съм. А и често си каня компания. Днес ще те запозная с приятелите си. — За учудване на Ани той отговаряше простичко и без особено важничене. По това, което беше разбрала предварително за него, той би трябвало да има по-царствено поведение. За да я опровергае веднага, той изведнъж опъна гръб, погледна я строго и попита:
— Защо не удари тази крадла както трябва? Аз видях как я опази след първия удар.
Урзу едва ли имаше понятие за милосърдие и Ани трябваше да измисли приемливо обяснение:
— Хубаво и младо момиче беше. Защо да я обезобразявам? Може да се ожени за някой богат търговец и да няма вече нужда да краде.
— Да, но какво ти влиза това в работата. Ако хората от публиката бяха разбрали, щяха да те освиркат.
— Щях да го преживея — засмя се Ани. — Какво значение има тълпата? Важно е аз да се чувствам добре.
Ани нарочно провокираше малко Урзу. Искаше да разбере повече за него. Не знаеше докъде можеше да нахалства, без да го засегне и без да изглежда прекалено чужда. Последното явно не й се удаваше.
Той отново се сви, погледна я смаян и каза тихо, като че ли на себе си: — Никога не съм имал момиче като теб. Приказваш като баща ми.
Ани захапа устните си. Трябваше да внимава повече. Само това й липсваше — да заеме територията на Императора. Реши да мълчи и да остави Урзу да поддържа разговора. Загледа се в запалената камина и се замечта за компанията на Боар. През последните дни тя се беше разглезила от интелигентното им общуване и от обгръщащата му нежност. Копнежът по него я връхлетя с такава сила, че по бузите й се стекоха сълзи.
Урзу я погледна изненадан и смутен. Ани се стегна, избърса лицето си и обясни странното си поведение:
— Сетих се за баща си. Много го обичах. Живеехме сами в планината и той ме научи на всичко, което знаеше.
Стана й смешно от това оправдание. Замяната на Боар с понятието баща не беше толкова далеч от истината. Той наистина я бе научил на много неща, но далеч не на всичко, което знаеше.
— Сигурно за това си толкова различна — с известно облекчение продължи Урзу. — Обикновено жените не се обучават на знанията на мъжете. Това не ги интересува. Те обичат да се занимават с практични неща и не обичат да размишляват върху сложни проблеми. Майка ми по цял ден обикаля крепостта и гледа дали всичко е наред, дали върви производството в работилниците и дори проверява охраната, с което страшно ядосва главния комендант. Но тя никога не се интересува от разговорите ни с баща ми за управлението на планетата, за строежа на кристалите или как растат дърветата. Ти знаеш ли?
— Какво? — засмя се Ани. — Как растат дърветата?
За миг затвори очи и потърси в паметта на съветника съответната информация: — Семето съдържа цялата информация за бъдещия вид на голямото растение. То го прочита, както се четат лимеровите таблички, и започва да построява от минералите, които намира в земята, от водата и с помощта на лъчите на Голямото слънце, малки живи торбички, които се разделят и растат непрекъснато. И така след време пораства цяло дърво.
Ани все едно четеше от някакъв учебник — лимерови таблички — както ги наричаха тук. Съветникът имаше добра памет и тя направо цитираше. Погледна Урзу, за да види, какво впечатление направи с лекцията си.