На два етажа под земята се простираше хазната и най-отдолу съкровищницата на Императора. Оттам имаше таен изход към града през тунел с отклонение, излизащо извън градската стена. Но дори първият му съветник не знаеше къде се намираше изхода.
Пред кулата се простираше издигната площадка с агатори. Ани видя два едноместни, два триместни и един пет-местен. На пръв поглед по нищо не личеше коя от машините беше на Императора. Тя ги погледна внимателно, докато откри малки странни знаци на долния ръб на единия от едноместните. Нямаше съмнение, този трябваше да е негов. Значи си беше у дома.
При мисълта, че той може би я наблюдаваше как зяпа от доста време неговото гнездо, Ани изтръпна. Бързо се обърна и се върна към двореца.
Урзу я чакаше в стаята. Ани се извини за отсъствието си, но той само махна с ръка. Имаше доволен вид, усмихна се и протегна ръка, за да я придърпа към себе си на дивана. Със светнали очи извади от джоба си малка кутийка, украсена с фина резба.
Отвори кутийката пред очите й и въпреки че Ани предполагаше какво ще види, тя възкликна изненадана. Това бяха три скъпоценни камъка в нежнозелен цвят. Един голям в средата и два по-малки отстрани. Бяха изкусно шлифовани и светлината играеше в тях. Ани взе големия в ръка, отиде до прозореца и остави слънчевите лъчи да се пречупват в граните на камъка. Кристалът беше много хубав. Тя прегърна Урзу, целуна го по бузата и му се усмихна. Той грееше от щастие.
На Земята Ани не притежаваше накити със скъпоценни камъни. Това беше последното, за което би харчила парите на семейството си, но обичаше да гледа кристалите в музеи и изложби. Бяха красиви и притежаваха нещо ясно и чисто.
Разбираше, че Урзу искаше да се извини някак за снощи. Не го обвиняваше за нищо. Той не я караше на сила да бъде с него и тя трябваше да се примири с лошите му страни, ако искаше да остане в замъка. Върна кристала в кутийката и каза:
— На следващото събиране ще ги нося с удоволствие и ще бъда още по-красива.
Той явно беше облекчен като видя, че тя не му се сърдеше и след като обядваха набързо, я покани на разходка.
Взеха пак триместния агатор. Този път минаха през северната порта и пресичаха града на максимална височина. Така не пречеха на движението отдолу и се движеха без препятствия. Скоро стигнаха градската стена. Ани си спомни целодневния път пеша. Тя съжаляваше, че на Земята нямаха такива удобни превозни средства: всъдеходни, безшумни и без отровни отпадъци. Възхищаваше се на майсторството на Сатара, който беше измислил тези машинки. Искаше й се да опита да кара сама.
— Ще ме научиш ли да управлявам агатор? — попита тя с невинно изражение.
Урзу се изсмя, завъртя рязко машината и се изкатери с нея по един наклонен хамбар до самата градска стена. Просто я прескочи и те стремително пропаднаха от другата страна, докато стигнаха височина от пет метра и агаторът стана пак управляем. Урзу извика от удоволствие.
— Видя ли какъв номер! Трябва да ме видиш с малкия агатор. Той е по-бърз и лети по-високо. Можеш да прескачаш от покрив на покрив с него.
— А колко дълго можеш да летиш с едно зареждане на гориво? — попита Ани.
— Зависи колко бързо и високо летиш. С този агатор можем да се разхождаме половин ден. С малкия мога да летя цял ден. А агаторът на баща ми лети най-дълго, мисля някъде към три дни непрекъснато.
— А какво правиш, ако ти свърши горивото по път? — Ани просто мислеше върху възможността да използва агатор при бягството си.
— Винаги нося резервоар стрити ригози със себе си. — Той приземи машината малко навътре в полето. — Виж!
Във вдигнатата си ръка държеше продълговато стъклено цилиндърче, приличащо на заварена в горния край епруветка. Подаде го на Ани и тя видя ситния розово-сив прах от ригози. Тръбичката беше плътно запълнена догоре. Въпреки че знаеше, къде и как се поставя тази тръбичка, тя го попита за това.
Той й показа малкия кръгъл отвор отстрани на горната повърхност на агатора. Вътре имаше също такава тръбичка. Той я изтегли малко нагоре, за да може тя да види как се вади и слага. Ригозите бяха леко почервенели.
— Червеният цвят означава, че ригозите са отдали част от енергията си. Когато съвсем почервенее, горивото е свършило.
— Ако не се използват, променя ли се съставът на ригозите? — заинтересува се Ани.