След скромна вечеря Урзу я остави сама, за да върши някакви свои дела. Загледана в играта на пламъчетата в камината, Ани се люшкаше между яда и отчаянието. Студеният прием на Боар я нарани дълбоко. Щял да я иска обратно само с Камъка! Откъде накъде тя трябваше да върши тук цялата черна работа, а всички по-висши същества, толкова по-умни и способни от нея, се излежаваха в своите гнезда? Ако искаха да получат този проклет Камък, да бяха си го взели сами! На нея той не й трябваше. Принудиха я да отиде на тази чужда планета с чуждо тяло и чужди спомени в главата, да се унижава пред това момче, да се пази от вездесъщата мощ на Императора, да не разчита на никаква помощ и да се превърне в най-долна крадла заради някакви незнайни богове с незнайно какви цели. Беше пионка в играта на висши сили. Поне да я бяха помолили! Какво ли щеше да стане, ако сега отиде при Сатара и му признае за какво бе дошла?
В нея неудържимо растеше възмущението. А заедно с него и болката от суровото посрещане на Боар. Мислеше, че поне той я разбираше и подкрепяше. Може би наистина беше прекалила малко днес, когато изплаши Урзу. Но имаше нужда да разбере доколко можеше да разчита на него. Беше сигурна, че той нямаше да каже на никого какво се бе случило. Просто трябваше да му вземе акъла. Ако се правеше на послушно момиче, бързо щеше да му омръзне. Още утре той ще я запознае с майка си и оттам до кулата имаше само една крачка. Нещата наистина се развиваха добре, а Боар я бе скастрил толкова грубо.
Чувстваше се изоставена и предадена. Очите й се пълнеха със сълзи и Ани се ядоса на себе си. Въобще не разбираше какво ставаше с нея. Не помнеше кога за последен път беше плакала на Земята. И там животът й не беше лек, но тя винаги смяташе, че с разнежване проблемите не се решават. А тук непрекъснато ревеше. Държеше се като нещастно влюбено момиче на дванадесет години.
Срещата с Боар беше разклатила равновесието й много дълбоко; тя извади на бял свят някаква много стара болка. Вече нищо не беше като преди. Беше загубила всички опори в този живот и ги бе заменили с една единствена — онова енергийно топче, което се криеше в планините и се зареждаше с енергия. А сега тази опора се разклати и тя чувстваше една безкрайна пустота и мъка в сърцето си.
Остави сълзите да се стичат по бузите й и да капят върху горещите камъни пред камината. Гледаше омагьосана жълто-червените отблясъци на огъня. Колкото и да го проклинаше сега, тя обичаше Боар повече от всичко на света. Копнееше за близостта му и щеше да открадне Камъка само заради тази любов.
Скрит дълбоко в скалите, Боар беше пуснал мрежа от фини нишки от лъчистото си тяло до самия център на Сатариус. Само много малка част от планетната енергия беше подходяща за него. Не можеше да черпи енергия пряко от намиращата се наблизо звезда. Всеки негов лъч, пресичащ атмосферата, щеше да включи сирената. Въпреки че за него нямаше прегради в този физически свят, той се намираше в затвор.
Имаше само една грижа — да събере максимално енергия за бягството им. Корабът на Веова нямаше да им върши никаква работа, след като Сатара разбереше за тяхното присъствие. Веднага след старта щеше да ги унищожи. Ето защо Боар трябваше сам да пренесе Ани обратно. Дано му стигнеше времето да набере достатъчно енергия!
Безделието му тежеше. Знаеше всичко, което Ани преживяваше — и във външния свят, и във въображението си, но това не правеше положението му по-леко. Знаейки мислите й, чувствайки колебанията й, виждайки погрешните й решения и рисковани действия, той тежко преживяваше неспособността си да й даде поне един съвет. Засега той беше безполезен за нея. Тя можеше да разчита само на себе си и от това му ставаше съвестно.
Приемаше чувствата й на ярост и разочарование, на любов и мъка. Усещаше нуждата й от него но проникването дори само на мисълта му в града беше прекалено опасно. Още предната вечер той едва издържа на призивите й за мислено докосване. А сега той беше причината за тежкото състояние, в което се намираше Ани. Това, което се случи днес, не трябваше да стане. Когато тя с такава воля и желание се устреми към него, за да потърси поне малко подкрепа, той се беше изплашил!
Нямаше извинение за себе си. Все си мислеше, че се владее добре. Но Кадор беше прав — срещнат ли се двойка Делени, те трудно контактуват с другото си Аз. Страхуваше се, че стремежа им към сливане ще вземе връх и се изплаши, че няма да може да устои. Гледаше да я държи колкото може по-далеч от себе си и беше реагирал прекалено прибързано и грубо, за да постигне целта си. Не стига, че не беше в състояние да й помогне с нищо, но сега и я обезверяваше.