Имаше чувството, че се беше разминала на косъм със смъртта. Да пропътуваш половина Вселена, за да задигнеш скъпоценна вещ с важно значение за света и да те убие някакъв местен глупак, защото не сътрудничиш на незначителното му дело, това би било върхът на несправедливостта.
С тези неприятни мисли в главата тя се приготви за сън.
През нощта спа много неспокойно. Присъниха й се Веова и ангарите. Настояваха да действа по-бързо и да не се занимава със странични неща. После видя Боар, не като обикновено — на топка — а с тяло, приличащо на човешко, с прекрасна осанка и много тъжни очи. Той протегна ръцете си към нея, а тя се отдалечаваше от него като всмукана в празното пространство зад себе си. Той ставаше все по-малък и по-малък и накрая се превърна в светеща точка на небето. Остана там като звезда. Ани се протегна, но не можа да го стигне. Обърна се и видя бунтовници с ножове и сопи да се нахвърлят към нея и да викат: — Помогни ни, помогни ни. Но тя нямаше как да им помогне и те се избиваха помежду си. Тогава от мрака се появи един висок ангар, златокос със зелени очи, усмихна й се и каза приятелски: Здравей, аз съм Сатара. Ела да живееш и работиш с мен и ти ще бъдеш щастлива. Но изведнъж той се превърна в малко, красиво момче с черна коса и се смееше. После протегна ръцете си към нея и викаше първо весело, а после изплашено — „Мамо, Мамо…“ Тогава видя трупа на Урзу и главата на Императора в праха. Тя се обърна ужасена и побягна, като скачаше от звезда на звезда, за да стигне онази, в която се бе превърнал Боар. Колкото и бързо да се придвижваше напред, той оставаше все така далеч от нея. Само Веова се появи и й посочи Земята, синя и прекрасна. Там ти е мястото, — каза той, хвана я за кръста и я метна нататък. Летеше като метеор, докато не се удари о земята…
Ани се събуди цялата в пот. Лежеше на пода до леглото. За пръв път тя сънуваше така ясно, откакто се приземи на тази планета. Остана като зашеметена. Какво означаваше всичко това? Да не би Веова и неговите ангари да и пращаха този сън така, както бяха пратили едно време сънят на съветника?
След закуската излезе в града да се поразходи. Вървеше бързо, с намерението да умори силното си тяло. Не можа да прогони мисълта за съня от главата си. В по-голямата си част, той не беше загадка за нея, но имаше и смущаващи моменти в него. Само в едно беше сигурна. Той беше едно предупреждение.
Беше седмият ден от пристигането й на планетата. Би могла да каже, че се чувстваше като вкъщи. Много рядко я спохождаха спомени за Земята. Само веднъж помисли за мъжа и децата си. Те като че ли бяха престанали да съществуват. Стана й малко съвестно за това, че не изпитваше тъга по тях. Провалеше ли се тук, тя нямаше да ти види вече. Това обаче не я вълнуваше особено. Чувстваше се така, все едно вече е умряла там. Земята и земните работи не я интересуваха повече.
Намираше се на Сатариус и трябваше да свърши определена работа. А след това и Сатариус нямаше да има никакво значение за нея. Нито Урзу, нито Императорът, нито Веова. Остана само едно, което беше наистина важно — онова енергийно кълбо, което се бе превърнало в звезда.
За миг тя осъзна много ясно съдбата си, но се препъна в един вързоп и всичко изчезна.
— Гледай къде вървиш! — извика ядосано една старица след нея.
Ани се огледа и побърза да се върне в двореца. Знаеше, че там ще я чака работа.
Урзу я посрещна още на портата на крепостта. До него стоеше агаторът. Беше много ядосан и нервен.
— Къде се мотаеш цяла сутрин? Толкова време те търся. — Той нетърпеливо я подкани да се качи в агатора. — Вчера получих от баща си една много странна задача, но не стига това, ами иска да чуе решението й още днес. За първи път разполагам само с един ден за решаване на задача.
Потеглиха в западна посока. Наближаваше обед и Голямото слънце прежуряше силно въпреки късната есен. Преминаха през слабо населена област и спряха в една рядка горичка. Въпреки че не бяха преминали градската стена, местността изглеждаше уединена.
Урзу скочи от агатора, взе някакъв пакет и се настани десетина метра по-нататък под широката сянка на едно дърво. Ани го следваше заинтригувана. Той извади няколко кифли от пакетчето и те мълчаливо закусиха. После се облегна на дървото, затвори очи и я запозна със задачата:
— Трябва да се намери начин да се вземат излишните пари от богатите търговци, без те да го усетят.