— Ако тя успее да се добере до Камъка — продължи Кадор — ще разбере от него коя е и кой си ти, и ще е най-разумно да я подготвиш за тази истина. Но не се показвай в формата си на теор, остани само в енергийния си образ. Иначе тя много трудно ще преживее повторната раздяла с теб.
Можеха просто да забранят на Веова тази авантюра на чужд гръб. Но това щеше да противоречи на принципа им да не се намесват в работите на долните нива, докато това не бе крайно наложително. Докато имаше шанс, те да се оправят сами без вреда за цялата Вселена, нещата трябваше да следват естествения си ход. И без това беше крайно време Камъка да се отнеме от Сатара. Умният ангар беще на път да изпревари Веова, а това на първо време не трябваше да се случи. Нека се напрегне още малко, за да постигне целта си. Назрял беше моментът камъка да се върне към източника си. Веова щеше да преживее голямо разочарование.
Боар чакаше с нетърпение и Кадор каза на прощаване загрижено:
— Внимавайте, обичам те и искам да те видя пак. Знаеш, че нямам право да ви помагам. Желая ви успех.
— Благодаря — отговори Боар усмихнат, — не се тревожи, ще успеем. Чувствам силата ни.
Той се превърта в млечнобял облак и се сви в малка топка. По повърхността й пробягваха ивици в цветовете на дъгата. После тази топка рязко колабира в точка и изчезна. Кадор се задържа още малко, заслушан в тревожните си чувства, преди да последва примера на приятеля си.
Ани се събуди от приглушения шум и ярката светлина, която проникна през клепачите й. Все още сънена и със затворени очи тя осъзна, че не лежи в леглото си и, че е заобиколена от много хора. Завладя я необясним страх, но тя успя да го потисне и отвори очи. Ярката светлина я заслепи и Ани се изправи седнала, за да се огледа. Намираше се в огромно помещение със златен трон срещу нея и ярък триъгълник, изписан със светещи знаци, над него. Подът беше неравен, стъпаловиден и беше може би единственото нещо, което не излъчваше толкова много светлина. Инстинктивно задържа погледа си върху него. Беше забелязала някакви странни същества наоколо, но трябваше да привикне към дразнещата светлина преди да ги разгледа по-подробно.
Когато очите и се оправиха тя повдигна глава. Сигурно сънуваше. Като че ли бе попаднала на училищен театър за Коледа. На трона седеше тъжен старец с дълга бяла коса и брада, който я изучаваше с погледа си. Наоколо се суетяха по-млади хора, за които не можа да реши дали са мъже или жени. Изглеждаха удивително еднакви. И бялото свободно падащо облекло, и дългата златна коса на едри букли, и зелените им очи — бяха като излети от един и същ калъп. Като всичко тук и те излъчваха светлина.
Самата тя седеше по нощница на нещо подобно на болнична кушетка. Изведнъж й хрумна мисълта, че поне си беше сменила нощницата тази вечер в чест на това посрещане и се засмя на абсурдната мисъл в тази ситуация. Тези около кушетката реагираха с недоумение. Разтвориха широко зелените си очи и изглеждаха толкова смешни, че Ани продължи да се смее. Знаеше, че така най-лесно ще се оправи със смущението си.
След като се поуспокои единият от тях се обърна към нея с думите:
— Намираш се в централата на ангарите. Ние отговаряме за управлението на Земята и сме подчинени на Създателя на вашата система, който седи срещу теб на трона. Съдбите на земните хора са в неговите ръце. Доведохме те тук, за да свършиш една сложна и опасна работа и ако се справиш успешно, ще те върнем обратно. Засега отиди при Създателя и му отдай почест.
Тук явно, не си губеха времето с поздрави за добре дошли. Ани не обичаше да я командва някой, а тонът на разговора не оставаше никакво съмнение, че именно това смятаха да направят. Тъй като обичаше да се инати, въпреки че обикновено страдаше заради това, и сега не можа да се въздържи.
— Нямам никакво намерение да изпълнявам сложни и опасни задачи за вас. Изпълнявайте си ги сами! Утре ме чака доста работа, така че предайте много поздрави от мен на Стареца и ме върнете обратно в леглото да си доспя.
Тя се тръшна обратно на кушетката и затвори очи.
Чувстваше всеобщото смайване около себе си и съжаляваше, че не може да го види. Но веднъж поетата роля трябва да се изиграе до края и Ани устоя на изкушението да ги погледне.
Силно разтърсване и болка я подхвърли нагоре и тя се намери на пода. Сигурно бяха пуснали ток по кушетката и тя очевидно се лъжеше по отношение на своята безопасност. Постепенно болката намаля и Ани се изправи. Другите бяха поне една глава по-високи от нея и я гледаха смаяни. Изглежда не бяха свикнали с реакции като нейните.