— Не, в никакъв случай — отговори Ани, като че ли защитава събратята си. — Така не се решава проблемът. След всяко убийство народът ще недоволства повече и ще се намерят нови бунтовници.
Ани прогони страха си и се увлече по решаването на тази задача. Въпреки опасната ситуация, в която се намираше, тя искаше да упражни ума си точно с този ангар пред нея. Възможността да предложиш нестандартно решение и да имаш с кого да го обсъдиш беше истинска рядкост. Искаше да намери решение на сложния казус и да получи оценката на Сатара.
— Напротив, трябва внимателно да ги подкрепите — продължи тя. — Изглежда е дошло времето, когато трябва да се промени начинът на управлението на Сатариус. Дайте им чувството, че те участват в него.
Той се засмя. Застана пред нея, хвана я с двете си ръце за раменете и поглеждайки право в очите й, каза:
— Не всеки ден ми се случва един предател да е толкова нахален и да ми каже в очите да оставя другарите му на мира. Охраната ми наблюдава всяко ново момиче, харесало се на сина ми. Вероятността да се вмъкне по този начин шпионин в замъка е прекалено голяма, за да не се съобразявам с нея. Видели са те да се срещаш с този „приятел“ на сина ми и са те проследили оня ден.
Той не откъсваше очите си от нея, но Ани успя да удържи на големия натиск. Мобилизираше всичките си сили в борбата си за живот.
— Тогава те трябва да са забелязали, че не последвах онези великанки съвсем доброволно — отговори тя твърдо.
— Това може да е било инсценирано, за да се заблудят евентуалните преследвачи. Освен това ти си им дала ценни съвети как да поправят агатора — отвърна той.
Или сред присъстващите тогава е имало шпионин, или наистина ги бе подслушвал. Но и в двата случая той трябваше да приеме, че тя е действала по принуда.
— А какво според вас да направя? Да ме убие онзи младеж още в градината или пък онези да ми видят сметката? Ако откажех, нямах никакъв шанс. Просто щяха да ме премахнат, за да не ги издам. — Гласът на Ани не трепна. Тя реши да докара нещата докрай, за да може Сатара да вземе решение — или да я убие, или да й повярва. — Освен това мисля, че след като хората от двора се возят удобно в агаторите и други имат право на това — продължи тя.
Нападението беше най-добрата защита. Императорът престана да стиска раменете й, обърна се и отиде отново до прозореца.
Мълчеше. После изведнъж я погледна и се върна към първоначалния си въпрос, като че ли междувременно нищо не се беше случило.
— Каква е тази нова форма на управление? — попита той.
В първия миг Ани се стресна. Не беше очаквала това. Концентрира се, за да си спомни какво беше казала преди, и му отговори:
— Вие управлявате чрез волята си и я налагате видимо за всички, със сила. Трябва да слезете от сцената. — Ани сама не повярва на думите си. Господи, какво правеше! Само заради това изказване той можеше да я убие.
— Би трябвало да те унищожа заради това предложение! — извика той. — Да не искаш да абдикирам по собствено желание? Дори да мога да извлека някаква полза от това, би било прекалено голямо унижение за рода ни.
Императорът, се разхождаше нервно из стаята, а Ани затаи дъх. Изчака го малко да се успокои и обясни:
— Според мен, ако можете някак да обърнете ситуацията в своя полза — ако другите са официално на власт, а вие ги управлявате тайно, тогава предимството ще е на ваша страна.
Увлечена от темата на разговора, Ани бе забравила за опасността, в която се намираше. Говореше с вдигната глава и го гледаше право в очите.
Императорът спря в средата на стаята и я погледна смаян. Сега очите му имаха прилика с тези на Урзу. Но само за миг. Нещо заработи дълбоко зад тези очи и те вече гледаха направо през нея. Той седна на стола си и потъна в дълбок размисъл. Ани все едно вече не съществуваше. Тя стоеше все така права и чакаше. Гледаше го и се възхищаваше от него. Тя беше никоя, шпионка, всеки друг щеше да я убие или изгони, но той се вслушваше в нейните думи със същото внимание, с което се вслушваше в думите на съветниците си. Изпита истинска симпатия към него. Какво беше накарало този ангар, признат за най-умния между всички, да се оттегли на тази забутана планета и да играе скучната роля на Император?
Мина доста време, преди той да излезе от вглъбеността си. Когато повдигна глава и я погледна с проницателните си зелени очи, Ани видя в тях тъгата и самотата на по-висшето същество, копнеещо за себеподобните си.
Вече очакваше да чуе думите му от съня си — „Ела да живееш и работиш с мен …“ — и почти беше готова да се съгласи, когато той рече с уморен глас:
— Можеш да си тръгнеш.