Тя напусна стаята като замаяна. Беше се разминала на косъм със смъртта, а я обхвана дълбоко съчувствие към Сатара. Вървеше със свито сърце. Искаше й се да го прегърне и да го утеши, а трябваше да му открадне най-ценното нещо, което притежаваше. Отново намрази мисията си. Целият ентусиазъм от сутринта се беше изпарил.
Тя бавно премина през площадката и огледа околните сгради с прощален поглед. Въпреки че Камъкът все още лежеше в съкровищницата на Императора, Ани имаше странното усещане, че е изпълнила задачата си. Обзе я дълбоко спокойствие и тъга.
Тази планета я беше завладяла с бавния си спокоен живот. Но тя предчувстваше скорошни промени и видя реки от кръв, чу вопли от болка и усети миризмата на смърт. Ужасът нямаше да отмине и този свят.
Дъжд забарабани по прозореца. Сатара гледаше как Ани, загърната в наметалото си, бавно пресича площадката. Не разбираше какво ставаше с него. Знаеше, че току-що беше пуснал да си върви най-опасния му враг. Не само, че бунтовниците я бяха вербували, но тя беше първото същество на тази планета, чиито мисли не му бяха достъпни. Какво ли не опита, но не успя да долови нищо. Само заради това, той трябваше да я унищожи веднага. Но вместо това, той обсъди с нея нещо, за което не би говорил и с най-близкия си съветник — как да се задържи на власт.
Първоначално мислеше, че е някакъв мутант и работи за бунтовниците. Това щеше да обясни всичко. Но вече не вярваше в това. Чувствата му подсказваха, че тя представлява нещо друго. Нещо колкото чуждо, толкова и познато. Но все не успяваше да се сети за какво му напомня. Не можеше да чете мислите й, но добре усети чувствата на приятелство и доброжелателност, които тя излъчваше. И искреното й желание да му помогне. Не беше усещал такива чувства у околните от незапомнени времена.
Естествено, можеше да слезе в мазето, да вземе Камъка на мъдростта в ръцете си и да узнае. Не беше го ползвал, откакто приключи със създаването на този свят. Искаше да се справи сам, без помощта на знанията от горните нива. Гордееше се с това, което успя да постигне. Но Ани беше права, в последно време нещата бяха в застой. Необходима бе някаква радикална промяна.
И идеята й беше добра. Отдавна му бе омръзнало да се изживява като Император. Искрено желаеше промяната и нещо му подсказваше, че тя скоро щеше да настъпи.
Тъгуваше. Срещата с това умно и безстрашно момиче му напомни колко много му липсваше компанията на равностойни другари. Той все пак беше ангар, а ангарите имаха силно развито чувство за колективизъм. Те обичаха да работят заедно и никога не оставаха сами. Дотолкова се сливаха, че индивидуалността им оставаше на заден план. Сатара се бе разбунтувал едно време точно против това. Той искаше да бъде различен и успя. Но този успех имаше своята цена.
Извика първия си съветник и му заповяда:
— Искам да разбереш откъде е това момиче, къде се е родила, къде е израснала и кои са родителите й. Информацията ми трябва бързо.
Когато Ани влезе в стаята, Урзу вече я чакаше нетърпеливо. Веднага започна да я разпитва за срещата с баща му, но тя го спря, като обеща да му разкаже всичко по-късно. Напомни му, че трябва да върнат накита.
— За това има време. Никой няма да го потърси — отговори Урзу.
— Не, аз няма да съм спокойна, докато не го върна — настоя капризно Ани, — ти вчера ми обеща.
Той вдигна рамене и се съгласи. Навън валеше дъжд и те преодоляха разстоянието до кулата, тичайки бързо.
„Дано Императорът не ни следи сега“ — помисли си Ани разтревожена.
Слязоха до съкровищницата, без да срещнат никого. Ани остави колието и поиска да разгледа другите неща.
Урзу обясняваше кое откъде е и от какъв минерал. Имаше добри познания по геология. Тъкмо обясняваше за някакъв невзрачен наглед камък, в средата на който се намираха най-прекрасни кристали, когато Ани уж случайно си спомни за онзи другия камък.
— Може би и той е такъв, може би вътре има скрито съкровище — предположи тя.
— Не ми е дошло на ум. За да разбера това, трябва да го разгледам още веднъж — се замисли Урзу.
Ани го погледна с очакващи очи, без да каже нито дума. Не трябваше да насилва събитията. Но Урзу разбра и се засмя.
— Добре, вече обещах да ти го покажа. Но трябва да внимаваме. Ако ни хванат, че се ровим в съкровищата на баща ми, ще си имаме неприятности.
Те се огледаха внимателно и след като се увериха, че никой не ги следи, тихо слязоха по стълбите. Урзу извади отнякъде дълга игла и със сръчни движения отвори вратата. Вмъкнаха се вътре и затвориха. Тук вече само Императорът можеше да ги обезпокои.
— Как отвори тази врата? — попита Ани учудена. Урзу се ухили.