— Когато влязох миналия път доста се потрудих, докато намеря начин да я отворя. Имах късмет, че никой не ме хвана.
Помещението беше слабо осветено. Очите на Ани постепенно привикнаха към тъмнината и тя различи чудни неща. Тук имаше метални вериги и звезди, кофи със различни видове почви, прахове от стрити материали във всякакви цветове, парчета плат със странни петна по тях и какво ли не още. Изглеждаше не като съкровище, а като отдавна непочистен килер. Всичко беше потънало в прах и доста разхвърляно.
Урзу отиде в единия ъгъл и посочи невзрачна кутия, цялата в паяжини. Виждаше се, че капакът беше отварян за последен път преди доста време. Той го отвори внимателно и отстъпи, за да може Ани да види камъка.
Боар беше прав. Имаше големината и формата на яйце от кокошка. Изглеждаше като най-обикновен речен камък.
Ани го взе внимателно с два пръста и те го разгледаха.
— Не — каза Урзу, — няма вид да има нещо в него. Прекалено малък е, а и цветът му е различен.
Ани се престори, че връща Камъка в кутията, като едновременно отвлече вниманието на Урзу:
— Виж там, какви странни пера! От коя птица са? Урзу погледна нататък и Ани затвори бързо кутията.
Спусна Камъка в джоба си. Сърцето й щеше да се пръсне. Наложи си да изглежда спокойна и изслуша обясненията на Урзу за някаква птица от далечен остров.
— Мисля, че няма вече какво да правим тук — каза тя, уж отегчена.
— По добре да си тръгваме, преди някой да ни е видял. Открехнаха внимателно вратата, огледаха се и, след като не забелязаха нищо нередно, излязоха тихо от съкровищницата на Императора. Качиха се горе и Урзу й предложи да поразгледат още малко неговата колекция, за да си избере нов подарък. Но Ани заяви, че ще изпита по-голямо удоволствие, ако той го избере без нея, и затова ще се прибере и ще го чака в стаята си. Тя си тръгна а Урзу остана да огледа скъпоценните си камъни.
Ани изтича до двореца. Самата кражба се оказа много по-лесна от всичко останало. Още не можеше да повярва, че камъкът лежи в джоба й. Спомни си какво беше казал Боар — че трябва да слуша Камъка и го взе в ръка. Стисна пръсти около него.
Тогава стана нещо странно. Изведнъж умът й се проясни и тя сякаш вече виждаше света с други очи. Едновременно с това чу някъде в мозъка си глас:
„Вземи едноместния агатор на Урзу, остави ме в джоба си и се махай веднага оттук. Тръгни на запад към горичката, където бяхте с Урзу. Там ще се появи Боар.“
Тя последва незабавно съвета на Камъка, без много да се замисля. Всяка минута беше ценна. Пусна Камъка в джоба си и скочи в агатора. Дано не я видеха още сега. За щастие времето бе лошо и навън нямаше никого. Но тя не забравяше, че охраната я следи, а и някой можеше да я види случайно от прозореца.
Мушна двете си ръце в отворите за управление и напипа с всеки пръст по едно копче. Затвори очи и се концентрира върху спомените на съветника. Съжаляваше, че не бе имала време да тренира пръстите си. Управляването на едноместния агатор приличаше на свиренето на пиано и беше доста сложно.
Натисна с показалеца „старт“, а със средния пръст на лявата ръка бутона за нагоре. Машината послушно се издигна. Даде със средния пръст на дясната ръка пълен напред и агаторът се втурна към отсрещната къща. С левия безименен наляво и със средния нагоре.
Агаторът се движеше бързо и Ани имаше проблеми с управлението. Доста се клатушкаше, но успя да го изкатери по покрива на една работилница до самата крепостна стена и да я прескочи. Пропадна поне осем метра, преди машината отново да се стабилизира на пет метра височина. Тя даде „напред“ и първоначално се движеше над някаква по-широка улица. Хората отдолу вдигнаха учудени глави, но Ани нямаше време да им обръща внимание. Трябваше да се държи по на запад, а в тази посока нямаше подходящ булевард.
Изкачи се над покривите и се издигна на максимална височина над тях. Само че това се оказа грешка. Покривите бяха на най-различни нива и тя все едно че караше по път осеян с дупки и бобуни. Спусна се по-ниско, но не успя да постигне равномерно движение на агатора. Проклинаше Императора, който бе измислил този сложен начин на управление. Едвам удържаше машината. Трябваше по-бързо да се научи да я управлява добре.
Майката на Урзу тръгна по коридора, за да се прибере в стаята си. Погледна разсеяно през прозореца към мокрите от дъжда павета и видя Ани да претичва през площада. Какво ли прави навън в това време, — зачуди се тя. Малко я плашеше това момиче. Беше хубава и умна и не би могла да си пожелае по-добра снаха. Но нещо в нея не беше наред. Не приличаше на младо момиче, а по-скоро на зряла жена. Беше прекалено умна и знаеше прекалено много. Имаше странен начин да мисли, да се изразява, да се облича. Като че ли въобще не беше израснала в това общество. Трябваше да говори с мъжа си за това. Бе разбрала, че я следи. Сигурно и той нещо подозираше.