Щом той влезе тя вдигна поглед към него и попита с плаха надежда: — Хванахте ли я?
— Не — започна да разказва Урзу, — стигнахме я в Отановата гора. Вече я държах в ръцете си, когато се чу този ужасен писък. Изведнъж до нея се появи една ярко светеща топка, разрасна се до големина на едноместен агатор и направо я погълна. След това изчезна заедно с нея в небето.
— В небето? Бедното ми момче! — извика тя. Сигурно го бе сметнала за полудял.
Пробута табличката към него.
— Намерих това на камината. Урзу започна да чете на глас:
— Скъпи приятелю! Моля те, прости ми за всичко, което ти причиних. Бях принудена да направя това, което сторих. Благодаря ти за отзивчивостта и подаръците ти. Бих ги задържала с удоволствие за спомен, но не мога да ги пренеса там, откъдето съм дошла. Предай много поздрави на майка си, тя е великолепна жена. А на баща си кажи колко много съжалявам, че го лишавам от най-ценната вещ, която е притежавал, но още повече съжалявам това, че не можах да се запозная с него по-отблизо. Харесва ми това, което е постигнал и каквото и да реши да направи с този свят, аз му желая успех. Обичам Ви! Ани.
Урзу остана загледан в табличката. Не разбираше всичко, написано там, но усети отново почти майчинската топлота на Ани. Взе кристалите в ръцете си — искаше да се допре до нещо, до което тя се бе докосвала. Спомни си радостта й, когато наблюдаваше как се пречупва светлината в тях, и заплака.
— Горкото ми момче — повтори майка му и го прегърна. Тя се страхуваше не толкова за разсъдъка му, колкото от гнева на мъжа си.
— Каква е тази най-ценна вещ, която тя открадна? — попита тя.
— Камъкът, онзи камък. И аз й го показах! Не вярвах, че е ценен. Толкова обикновен изглеждаше! Но когато я настигнах, тя го взе в ръката си и той целия засвети с ослепителна светлина. Какъв е този камък?
— Не знам — отговори майка му, — баща ти на никого не даваше да го види. Беше го наследил от дядо си, а той от своя дядо. Изглежда принадлежеше на династията от незапомнени времена. Дано успее да си го върне.
— Не вярвам. Никога не съм го виждал толкова притеснен като днес, когато му съобщих за това. Въобще не ми обърна внимание, а се качи веднага в обсерваторията си.
— Ти си успял да му съобщиш това и си още жив? — майка му още по-здраво го прегърна. Значи имаше, имаше надежда да не загуби единствения си син.
Мъжа си никога не бе притежавала. Той й беше толкова чужд, както и в първия ден, когато я заведоха при него. Влюби се в красивия мъж от пръв поглед, но скоро разбра, че той не се интересува от нея и че тя въобще не го разбира. Живееха един до друг, но никога не бяха истински заедно.
В началото се любеха от време на време. Това бяха прекрасни незабравими преживявания, за които и сега си спомняше с трепет. Но след като се роди Урзу и това престана. Той понякога си намираше други момичета, но тя дори не ревнуваше. Знаеше, че и те нищо не означават за него.
А това момиче, Ани, бе останала пълна загадка за нея.
Още вчера, на приема, се досещаше, че тя не е тук заради сина й. Той не беше равностоен партньор за нея. И когато Ани не откъсна очи от Императора, тя си помисли — ето той е истинската й цел. Не пропусна да отбележи, че и той не бе равнодушен към нея. Сутринта, когато мъжът й повика Ани при себе си, тя сметна, че това е поредната му любовна история.
Но сега вече не знаеше какво да мисли. Съветникът, откраднал камъка, принадлежеше към бунтовниците. Писмото на Ани обаче загатваше за друга цел. Какво ли щеше да стане сега?
Ани бавно дойде на себе си. Чувстваше се много добре, като че всяка частица на тялото й се къпеше в океана на блаженството. Все още стискаше Камъка с всички сили, а той светеше в най-различни цветове. Виждаше черното пространство около себе си, осеяно от безброй звезди, като през мъгла. Някъде в краката й се открояваше зелена планета, от която тя стремително се отдалечаваше. Досети се, че това е Сатариус, спомни си всичко и се изплаши. Къде беше? Как така се носеше без всяка опора в пространството? Тъкмо щеше да попита Камъка за това, когато чу в главата си познатия глас:
„Недей да питаш Камъка за неща, които и аз мога да ти обясня, Иначе ще се почувствам съвсем пренебрегнат.“
— Боар! Къде си, не те виждам? — Ани почувства радост и облекчение, когато разбра, че той е наоколо. Нищо не можеше да й даде такова чувство за сигурност и закрила, като близостта на Боар.
„Как така къде съм? — отговори той с престорено обиден глас. — Аз съм навсякъде около теб и вътре в теб.“
Ани чак сега си спомни, откъде познаваше тази мъгла около нея. Тогава Боар беше като стена отпред, отделен от нея. А сега тя го усети в себе си, той бе проникнал в нея и те като че ли бяха едно. Тя се опита да си представи как също е само облак от свободно движещи се енергийни центрове и как се разтваря напълно в енергийната сфера на Боар. Получилото се чувство не се поддаваше на описание. Тя се отдаде на това усещане и потъна отново в блаженство.