Сатара се разхождаше нервно в обсерваторията си. Беше ги изпуснал! Толкова време успя да се опази от посегателства на астралните и менталните създания, че още не можеше да приеме провала си. И преди Веова беше опитвал да си възвърне Камъка, но в тези акции участваха винаги само ангари. По вида на регистрираните трептения, този път ангар не беше замесен.
Сигналната система регистрира безспорно теор. Какво можеше да накара един теор да се бърка в работите на ангарите? Нещата бяха изключително необикновени.
Този теор се бе появил само за миг, колкото да прибере момичето. Нямаше никакво съмнение — ясно бе видял случилото се в мозъка на сина си. Но откога теорите работеха заедно с човеците? И как теорът не бе оставил никаква следа в пространството преди появата си?
Може би се намираше тук отдавна и само е чакал момента, когато момичето ще успее да открадне Камъка? Това беше доста вероятно. Трябва да е навлязъл в атмосферата на Сатариус във физическа форма — удивително постижение за един Теор! Само нещо много важно можеше да го накара да постъпи така.
Нямаше представа какво е то. Мисълта, че теорите прибягват до този сложен ход, само за да си върнат Камъка, беше абсурдна. Та той не можеше да им откаже връщането на Камъка — само да бяха му го поискали! Досега беше сигурен, че те толерират постъпката му. Никога не се бяха намесвали.
Имаше прекалено много въпроси, на които трябваше да намери отговори. До вчера гой скучаеше, но сега му предстоеше много работа.
Сатара слезе в подземието, за да събере необходимите материали за влизане в транс. Налагаше му се да работи с тези примитивни методи: той се намираше във физически свят и нямаше пряк достъп до горните нива. Трябваше да напусне това тяло и да се превърне отново в ангара, който беше. Трябваше да разбере замисъла на Веова. Въобще не се съмняваше, че именно той стои в дъното на тази работа.
Това, което прозря веднага, беше че момичето не бе от Сатариус. Трябваше да се досети, още когато не можа да прочете мислите й. Най-вероятно бе от Земята. За Веова не би било трудно да й придаде вид на сатарианка. Но как уверено се движеше тя в това общество! Само за да управлява едноместния агатор, тя трябваше да разполага с много добър източник на информация.
Замръзна на място. Изведнъж му просветна какъв глупак е бил. Как можа да направи на Веова такъв подарък? Старият му съветник беше ключът поне към тази загадка!
Ядоса се на себе си. Беше допуснал грешка и сега беше наказан. Намери каквото му трябваше и се качи в лабораторията. Прогони прислужника и започна да бърка сместа. Този път трябваше да стигне далеч, трябваше му силна магия. Стигнеше ли вече горното ниво, щеше да направи изчисленията си.
Ани се чувстваше като замаяна. Камъкът й беше показал толкова много неща — как бе създаден този свят, как се образуваха материалните тела, как изглеждаха духовните същества, когато все още имаха някакъв вид. А някъде имаше нещо, което вече нямаше никакво тяло — нито физическо, нито ментално, нито пък друго. То оставаше неразбираемо.
Вече знаеше какво са представлявали заедно с Боар, когато са били едно същество. Камъкът обаче отказа да й съобщи какво е накарало това същество да се раздели. Освен това, разбра защо, когато тя се учеше да кара триместния агатор, Боар реагира така остро на опита й да стигне до него. За тях винаги съществуваше опасността от преждевременно сливане. Чудеше се как успяваше да я пренесе през пространството по този начин. Но Камъкът й обясни, че той реално не я докосва, защото били в две много различни тела. Най-опасно било духовното докосване — енергийния обмен, т.е. когато й преливаше от силата си. Но Ани не проумя напълно в какво се състои тази разлика.
Пред нея се разкриваха толкова много познания, че мозъкът й просто отказваше да ги възприеме. Нямаше и смисъл. Знаеше, че ще забрави всичко, когато я върнат на Земята.
При мисълта за връщане й стана болно. Не можеше да си представи да се раздели отново с Боар. Това пътуване до границата между царствата, до която той трябваше да пренесе физическото й тяло, беше много трудна задача за него. Той губеше все повече сили. Въпреки че черпеше енергия от далечни звезди, изразходваше повече, отколкото получаваше. Скоро запасите му щяха да свършат. Дотогава трябваше да е стигнал границата, за да може вече Веова да поеме тялото й. Ако не успееше, тя щеше да умре.
Ани не можеше да му помогне с нищо и се чувстваше ужасно безполезна. Добре разбираше, че няма вина за тази ситуация, но безсилието й тежеше на съвестта. Вече не закачаше Боар, пестеше му дори усилието да й отговаря. Той поддържаше тялото й и тя не усещаше нито жажда, нито глад. За да не хаби повече енергия, тя отново потъна в състояние на полусън и се остави Камъкът да й показва света.