Сатара се върна в тялото на Императора. Пътуването приключи успешно. Бе получил отговор на повечето си въпроси. С голямо задоволство той установи, че знае дори повече, отколкото Веова.
Засмя се. Старият глупак! Не беше разбрал, че на Земята е намерил човек с дух, който принадлежи на Делен. Това обясняваше участието на теора в тази работа. Не теорите искаха обратно Камъка. Просто този теор трябваше да спаси второто, си Аз от произвола на Веова.
Изненада го фактът, че може да има такава неравностойна двойка — теор и човек. Малко знаеше за Делените. Те принадлежаха към нивата над теорите и никой ангар не разбираше предназначението им. Знаеха само, че съществуват.
Спомняше си впечатлението, което това момиче му направи. Това, което го впечатли не беше хубавото й тяло, нито пък необикновеният й ум. Просто подсъзнателно усети близостта на висш дух и нещо сякаш го теглеше към него. И сега той изпитваше някаква мъка, че тя си бе отишла. Завиждаше на сина си, който успя да се радва по-дълго на компанията й.
Трябваше да успокои Урзу и майка му. Сигурно си мислеха, че заради тази кражба ще ги накаже жестоко. И имаха всички основания за страха си; досега той винаги бе взимал крути мерки за запазване на общественото устройство на Сатариус. Но сега бе решил да промени стратегията си. Времето за промени беше назряло, нека това събитие станеше повод за тях.
Намери ги заедно в бившата стая на Ани. Отдавна не беше посещавал двореца и с появата си предизвика огромно вълнение сред прислужниците. Когато влезе в стаята, видя ужаса върху лицата на сина и жена си.
— Искам да ви успокоя, няма да ви направя нищо.
Побърза да го каже, преди да са загубили съзнание от страх. Страхът на подчинените не му доставяше никога удоволствие. Приемаше го винаги като естествен и неизбежен елемент на властта. Но сега, когато видя тези двама, притиснати един до друг, той по-скоро усети болката на собствената си самотата.
Той седна срещу тях и видя лимеровата табличка на масата. Сети се веднага, че е послание от момичето и го прочете. Беше предназначено само външно за Урзу, истинският получател беше той. Подкрепяла го, каквото и да направи! Обичала ги! Спомни си последните мигове на срещата с нея и отново усети изпитаната тогава силна тъга и копнеж по нейното приятелство.
— Моля те — обади се жена му в защита на сина си, — не наказвай това момче. Той за пръв път се влюби истински в момиче. А тя успя да заблуди дори и мен.
— Няма за какво да се тревожите — успокои ги той, — няма да ви обвинявам в непрозорливост там, където самият аз не прозрях нещата. Има сили, срещу които не е срамно да загубиш сражение, напротив чест е, че те са се били с теб. Тя не беше обикновено момиче и зад гърба си имаше велики помощници. Време беше Камъкът да се върне при създателите си и те си го взеха.
— Ти не се ядосваш на Ани? — удивен попита Урзу.
— О, в началото направо побеснях от яд. Но след като разбрах коя е тя, аз по-скоро съжалявам за нейната загуба, отколкото за загубата на Камъка.
И двамата го погледнаха с недоумение. Той стана и с лека въздишка каза:
— Не се заблуждавайте, че съм всесилен. Има неща, с които и аз не мога да се справя. Не го забравяйте!
Напусна стаята, стискайки табличката в ръката си. Урзу и майка му се спогледаха облекчени, но учудени.
— Какво му стана? Защо говори така и защо ми взе табличката? — попита Урзу непроумяващо майка си.
Тя го погледна със съжаление. Сигурно никога нямаше да разбере, че тези редове не бяха за него, а за баща му. За първи път тя беше усетила, че Императорът страда от самотата си.
— Защото за него нейната загуба означава много повече, отколкото за теб — отговори му тя.
Необичаен шум изпълваше централата. Всеки, който можеше да се откъсне за малко от работата си, се премести тук, за да поздрави Мариел. Той беше герой на деня. Идеята му, как да си върнат Камъка, се оказа печеливша.
Честно казано, повечето ангари въобще не вярваха, че тази странна двойка ще успее. Вече твърде много техни проекти са бяха провалили. Нещо в последно време въобще не им вървеше.
Шефът беше на мнение, че причината е в отсъствието на Камъка на мъдростта. Не успееше ли нещо да направи както трябва, все Сатара му беше виновен. Повечето ангари обаче виждаха, че тези обвинения са безпочвени. Откакто Сатара ги бе напуснал, за да построи собствена система, Веова го мразеше и с удоволствие прехвърляше всички свои грехове върху него.