Изведнъж нещо я накара да тръгне към трона. Като че ли някой друг беше поел управлението на тялото й и на нея бе оставил само способността да разсъждава. Тя не можеше да се спре. След малко тялото й се наведе пред стареца и тя се чу да говори някакви глупости от рода на „Най-велики… Неподражаеми…“ и така нататък. Чувстваше се ужасно глупава. Не беше оценила правилно техните възможности. „Съветвам те да не се съпротивляваш повече и да се държиш прилично — чу тя гласа на усмихнатия старец в главата си, сякаш там се оформяха чужди мисли. — Ще изпълняваш, каквото ти кажем. Ние сме несравнимо по-могъщи от земните хора. Докато стигнете нашето ниво ще минат еони.“
После това чуждо влияние престана и старецът продължи вече на глас: — Ще те изпратим на Сатариус, една планета, която много прилича на Земята. Ще се погрижим, да не те разпознаят. Целта е да се промъкнеш в замъка на Императора и да задигнеш от там най-голямото съкровище на всички времена — Камъка на мъдростта. Императорът не е обикновен сатарианин, а превъплътения Създател на тази система и най-умния ангар, съществувал някога. Така че гледай, да не му се мяркаш пред очите. Засега ще запишем в паметта ти необходимата информацията за планетата Сатариус.
Той даде някакъв знак на подчинените си и няколко ангари я заведоха в отдалечен край на залата, където Ани видя странно образувание. Приличаше на миниатюрен хълм с пещера колкото за един човек. Състоеше се от оплетени жици, камъни, листа и зрънца между тях. Накараха я да се промуши през дупката в „пещерата“ и тя седна на удобно оформено кресло.
Ани затвори очи и се зачуди, дали ще запомни този странен сън, за да го разкаже на сутринта на децата си. Отдавна не бе сънувала толкова интересно нещо. Отпусна се и заспа.
Събуди се с чувството, че главата й ще се пръсне всеки момент. Не беше болка, а нахлуване на безброй спомени в съзнанието й, спомени на друг човек, мъж от друга планета:
… Той виждаше назъбен пейзаж и широка червеникаво-кафява долина, прорязана от безброй реки. По равнината вървяха в стройни редици наведени до земята хора, облечени в кожени дрехи, и събираха нещо. Знаеше, какво правят. Събираха реколтата от ригози. Тези бързорастящи, розовосиви камъни бяха главния източник на енергия на Сатариус. Работеха под ударите на барабан, като при първия удар отчупваха камъните от основите им, а при втория ги слагаха в завързаните на гърба торби …
Странният спомен се смени с друг:
… Намираше се в Главния град, в къщата си до крепостта, и гледаше през прозореца. Времето беше хубаво и край голямата кула се виждаха Малкото слънце и Голямата луна. Но дори у него кулата всяваше страх. Въпреки че знаеше разположението на стаите и предметите в нея по-добре от всеки друг, може би с изключение на Императора. Само мисълта за него го накара, да изтръпне. Ако той разбереше, какво е намислил, нямаше да има никакво спасение. След като му се яви онова жълтокосо същество насън и му каза какво да направи, той се реши на опасното дело. Без Камъка мощта на Императора щеше да намалее и може би щяха вече да бъдат в състояние, да го свалят от трона. Беше разбрал, къде се намира Камъка, но още не намираше повод да се добере до него…
Всичко се разбърка в главата на Ани и от дълбините на новата й памет излезе нов спомен:
… Императорът стоеше пред него, и се смееше на висок глас. Мразеше го до дъното на душата си! От самото начало той знаеше какво беше намислил. И изчакваше докато наистина намери начин да задигне кутията с Камъка. Наслаждаваше се на действието като на театрална драма. Спря го точно в момента, когато мислеше, че е успял. Усещаше пареща болка на обида и безсилие. Беше го подценил! Осъзнавайки огромната си грешка, той не можеше същевременно да престане да се възхищава от него. Има сили, срещу които не можеш да се бориш и чак сега той осъзна, че зад Императора стоеше подобна сила. Затвори очи и зачака смъртта си …
Чуждите спомени се бяха загнездили в паметта й като добре запомнен сън и не й пречеха да се чувства отделна, независима личност.
Тя се измъкна от „пещерата“ и видя доволните лица на ангарите около нея. Вече разбираше по-добре, къде се намира и с кого общува. Не бяха й записали само спомените на нещастния съветник. Ориентираше се добре в обстановката наоколо. Знаеше, че не сънува, но въпреки това не изпитваше никакъв страх. Беше й интересно:
— Вече знаеш какво се очаква от теб, — каза единия от тях. — Няма да можеш да изпълниш тази задача сама и затова сме подбрали няколко други физически същества, за да си избереш партньор. Само от теб зависи, с кого ще тръгнеш на път.