„Никога вече няма да видиш семейството си и ще прокълна децата ти и техните деца, и целия ти род до деня на второто пришествие!“
Ани замръзна. Не от страх, а от възмущение. Значи щеше да я изнудва! Тя го погледна право в очите.
— Жестокостта ти няма граници! Защо не изрече на глас това, което ми каза сега? Срам ли те е от подчинените ти? Има защо. Кой си ти, за да ме заплашваш така?
Въпросът щеше да е смешен, ако не го беше задала с такава сила. Настана гробна тишина. Този път Веова застина на мястото си. Един негов поглед беше достатъчен, за да я изпепели. Но до нея беше теорът, макар и отслабнал, а тя държеше Камъка, който засвети още по-ярко при последните й думи.
И чак тогава Веова се досети, че пред него не стояха просто човек и теор. „Камъкът свети в ръцете на създателите си“ — спомни си той старата истина. А мислеше, че свети заради неговата близост. Каква велика заблуда! Вече се мислеше за победител, а всъщност беше загубил, точно както и Сатара.
Ани протегна ръка и показа на всички Камъка.
— Този Камък ви беше даден, за да създадете един красив и щастлив свят. Но вие не успяхте да се възползвате от мъдростта му. За това е справедливо Камъкът да се върне там, откъдето е дошъл. Нямате нужда от неговите съвети. Докажете, че можете да се оправяте сами.
Протегна Камъка към Боар.
— Аз трябва да се върна на Земята. Отнеси това съкровище на горните нива. Нека го ползва този, който разбира езика му.
Боар пое Камъка в себе си. Гордееше се страшно с Ани. Тя не беше попитала Камъка какво да прави. И не се беше изплашила от безсрамната закана на Веова.
Вече не се срамуваше от това, че я обича и уважава. Тя не беше той. Те бяха двама — докато не настъпеше времето им за сливане. Искаше му се да я прегърне, но дори не трябваше да приеме човекоподобния си вид. Добре помнеше предупреждението на Кадор. И без това предстоящата раздяла щеше да бъде много тежка.
На края дойде моментът, от който Ани се боеше най-много. Виеше й се свят от мъка. Боар леко я докосна и тя усети как нежността му се разлива по цялото й тяло. Тя сключи длани около него и го допря до устните си. Не можеш да целуваш едно енергийно кълбо, нито да го прегърнеш. Само затвори очи и отправи цялата си обич към него. И получи същото чувство в отговор. Би стояла така цяла вечност, не я интересуваха нито ангарите, нито Веова. Стори й се, че чува прекрасна далечна музика. Светът потъваше в небитието, тя се разпадна на безброй частици и престана да съществува…
Изведнъж светът застана отново пред нея. Ани се стресна и погледна ръцете си. Бяха празни. Боар си беше отишъл.
По бузите й се стекоха сълзи. Тя се обърна към Веова и каза: — Прави с мен, каквото искаш.
Тъкмо бяха изпратили жената обратно на Земята тревожно обсъждаха променилата се ситуация, когато пред трона на Шефа пространството се изкриви и се отвори междупространствена дупка. Някой от друга система искаше да говори с тях. С любопитство очакваха завихрянията да се успокоят и да видят кой ли се интересува от съдбата им. Само Веова като че ли знаеше кой ползва тази форма на комуникация и лицето му се помрачи.
— Здравейте другарчета, как се справяте? — чуха саркастичния, но беззлобен глас на Сатара. Той седеше на императорския си трон с широка усмивка на уста. Дори в грозното тяло на сатарианин, с тъмното си лице и черната си коса, той изглеждаше великолепен.
Доста ангари съжаляваха за дългото му отсъствие. Той винаги беше нещо като опора за тях, която ги защитаваше от своеволията на Шефа. Беше по-различен от тях, по-независим, по-енергичен и по-своенравен. Донякъде приличаше повече на Веова, отколкото на ангар. Двамата сега въобще не се обичаха, но не винаги беше така. В началото Шефът предпочиташе общуването с него и даже го обичаше. Но след като го издигна за свой главен помощник и му предаде силата на лявата страна, нещата рязко се промениха. Появи се съперничество помежду им и любовта се превърна в омраза. Никой от ангарите не разбираше какво беше предизвикало тази промяна. Но че тя беше източник на всичките им беди, в това не се съмняваха. Мечтаеха за времето, когато двамата отново ще се сдобрят.
Сатара се обърна към Веова и с преиграно възхищение го похвали:
— Моите поздравления, Веова! Този път ти наистина успя да организираш успешно кражбата на Камъка. Нищо, че идеята не беше твоя. Ти направи изчисленията и подготви изпълнителя. Поне единия от тях.
Мрачната физиономия на Шефа съвсем помръкна. Никак не му допадаха „похвалите“ на Сатара. А онзи продължаваше: