— Само че не разбра с кого си имаш работа. Е, може да ти се прости. И аз не се сетих веднага! — Подигравателната му усмивка стана още по-широка.
— За което съжалявам — продължи той. — иначе бих могъл да се порадвам малко на компанията им.
По лицето му премина за миг сянка на болка. Ангарите гледаха смаяни своя събрат. Не разбираха какво имаше пред вид. Шефът продължаваше да мълчи.
— Но май победата ти излезе пирова! Така е, когато искаш някой друг да ти свърши работата. Ако наистина толкова беше закъсал за Камъка, защо нито веднъж не ме помоли да ти го заема за малко? Или мислиш, че само Твоя Светлост е способна на великодушни постъпки?
Шефът направо позеленя от яд. Скочи от трона, вдигна ръце и извика:
— Махни се от очите ми, Сатара! Никога няма да имам нужда от твоето благоволение. Аз ще се оправя сам, защото съм по-силен от теб.
Той рязко седна обратно на трона си и централата се раздруса от силата му. Сатара го погледна със съжаление. Вече не се усмихваше.
— Оправяй се тогава сам — отговори той и дупката се запълни с вихрите на пространството, за да изчезне след миг съвсем.
Ангарите стояха притиснати един до друг, на малки групички, с дълбоко съжаление в сърцата си. Надеждата, появила се за миг, изчезна като капка вода в горещия пясък на пустинята.
Пред очите му светна малка точка и се разрасна. Кадор въздъхна с облекчение — Боар се беше върнал. До края не беше сигурен, дали той ще успее да остави второто си Аз. Наблюдаваше всичко и знаеше, че Боар бе изчакал последния момент за връщане. Нямаше как да му се сърди, но все пак го упрекна:
— Рискува много, трябваше да се отделиш малко по-рано.
Боар изглеждаше зле. Не само умираше от мъка, но и беше изгубил много енергия. Той щеше да се възстанови бързо в обичайната си обстановка, но имаше нужда от спешна помощ. Кадор закачи собствената си енергийна система към неговата и му преля от силата си.
— Стига си ме зареждал — обади се Боар благодарен. — Ще са оправя и сам.
— Нищо, за разлика от теб имам енергия в излишък — Кадор се опита да го развлече малко. — Трябва да ви похваля. Здравата забихте стареца в земята! Няма да посмее да й направи нещо. Тя е страхотна!
— Още ли приказваш като диабо? Не ти ли омръзна междувременно да се правиш на теор с лошо възпитание?
Боар се опита да влезе в играта. Не трябваше сега да мисли за Ани. Първо трябваше да събере сили. Кадор започна да го убеждава колко по-умни бяха диабата, като не държаха на културната реч. Тези „Хулигани на небето“, както ги наричаха, живееха на едно ниво с ангарите, но общностите им бяха строго разграничени.
Постепенно умората завладя Боар и той помоли Кадор да го остави на мира. Кадор отстъпи с нежелание.
Боар се пренесе в пространството на сферитите Да слуша нежната им музика. Не се чувстваше вече същия като преди, срещата с второто му Аз го беше променила. Ако можеше да се каже за един Делен, че е увеличил чувството си за отговорност и любов към другата си част, то именно това беше станало с него. Той и преди изпитваше обич към Ани, но сега я обичаше по-различно. Тогава тя просто беше част от него. Нещо, което не можеш да не обичаш. Сега тя представляваше освен това и личност — нещо различно от него, и той обичаше именно тази жена, заедно с душата и тялото й.
Веова я беше изпратил обратно на Земята. Боар, както винаги, знаеше всичко за нея. Тя нямаше да си спомня абсолютно нищо от цялата тази одисея, — нито за ангарите, нито за Сатариус, нито за това, което й показа Камъкът, нито за него.
Въпреки това, Боар отправи един свой лъч към далечната Земя и изпрати по него краткото послание:
„Обичам те, Ани!“
Светлината избледняваше все повече и Ани се събуди от дълбок сън. Опитите й да върне странните му картини завършиха безуспешно и тя с огорчение се отказа. Остана само едно необяснимо чувство за тъга. Отвори очи и от мрака бавно изплуваха очертанията на предметите в спалнята. Разсъни се. Погледна към спящия си мъж на другото легло и тихо стана, за да види децата в съседната стая. По-малкия й син редовно се отвиваше през йощта, а беше леко настинал. И сега краката му стърчаха извън одеялото. Тя внимателно го зави и се върна в спалнята. Излезе през отворената врата на балкона в топлата лятна нощ и погледна към небето. Луната се бе скрила и звездите се открояваха ярко на тъмното небе.
Обхвана я необясним силен копнеж. Искаше й се да се откъсне от това тяло и да литне нагоре към далечните простори, свободна и вечна като самата Вселена. И тогава усети как един трепет на блаженство мина през цялото й тяло и тя затвори очи с щастлива усмивка. Той събуди прекрасни спомени в тялото и душата й, спомени по-скоро от сън, отколкото от реалността. Стоеше така и се наслаждаваше на това усещане, докато някакъв шум от улицата не я извади от отнесеното й състояние.