Само едно го притесняваше. Щеше ли Урзу да има скоро син, за да се превъплъти след смъртта си в него? Беше създал тази наследствена линия още при населяването на Сатариус с хора. Така през едно поколение, след смъртта на дядо си, се раждаше момче с по-особени гени. Ставаше по-висок и по-силен от най-едрите жени на планетата, имаше точен и бърз ум и магически способности. Когато това момче поотраснеше малко, Сатара се свързваше с него, докато се слееше напълно с личността му. Така неговият дух се превъплъщаваше от тялото на един Император в друг и той имаше възможността пряко и изотвътре да влияе върху развитието на тази планета и обитателите й, преживявайки заедно с творението си всичките радости и несгоди на този свят.
Досега се справяше добре. Във всеки случай не по-лошо отколкото Веова на Земята. Последният разполагаше с цяла армия помощници ангари и наглеждаше Земята от разстояние.
Но сега възникна сериозно препятствие в добре замислената система. Бунтовниците щяха да поискат главата на Императора и той беше длъжен да им я даде, за да може този исторически етап да приключи по естествен начин. Но ако Урзу нямаше дете, Сатара нямаше в кого да се въплъти. Неговият дух не можеше да се прояви напълно в обикновено сатарианско тяло. Да изгради нова естествена мутация нямаше време, защото не искаше да остави планетата си в тези смутни времена дълго без управление.
Хвърляйки кратък поглед към картите, той изведнъж разбра, че просто не иска да види съдбата на Урзу. Синът му нямаше бъдеще!
Откъм двора се чуха викове. Бунтовниците бяха проникнали в крепостта и стражата се предаваше. Много от неговите служители бяха в сговор с бунтовниците и те лесно преодоляваха преградите. Никой не обичаше Императора. Династията беше управлявана от хилядолетия чрез пълна диктатура и всички се страхуваха от него. Едва ли имаше някой, който да не желаеше смъртта му.
Сатара отиде до прозореца и видя в центъра на площадката едноместен агатор, заобиколен от биещи се хора. Застина. Урзу се беше върнал!
Той бързо напусна обсерваторията й слезе до шестия етаж, където сина му стоеше пред стълбището и защитаваше с меч в ръка достъпа към покоите на баща си.
Приятелят му Ринес се опита да спре хората си и да убеди Урзу да предаде Императора доброволно. Но Урзу не го слушаше, а само крещеше, размахвайки меча си:
— Няма да пипате баща ми!
Сатара само успя да извика: — Сине, остави ги! — когато дългият нож на една бивша стражарка проникна дълбоко в гърдите на Урзу. Сразен, той падна право в ръцете на баща си.
Когато видяха Императора, всички се отдръпнаха изплашени. Сатара не им обърна никакво внимание. Подпря Урзу внимателно на стената и тихо го упрекна:
— Сега ли намери да не ми се подчиниш?
— Обичам те татко — отговори Урзу със слаб глас, — Не исках да те убият.
Императорът го притисна към себе си, дълбоко трогнат от признанието на сина си. Нямаше как да му помогне, само нежно отвърна:
— И аз те обичам, сине.
С щастлива усмивка на уста Урзу се отпусна в ръцете на баща си. Сатара гледаше с болка и учудване сина си. От къде това слабичко момче намери сили за тази отчаяна постъпка? Не го беше оценил както трябва. И чак в мига на смъртта между сина и бащата се появи онази близост, за която Урзу беше мечтал цял живот.
Императорът положи сина си на пода и вдигна глава към враговете си. Стояха притиснати до отсрещната стена, вцепенени от ужас, убедени, че сега иде техен ред. Сатара се бореше срещу болката и надигащата се омраза в душата му. Можеше да ги изпепели само с един поглед. Но нямаше смисъл да ги погубва, това нямаше да му върне Урзу. Не можеше да спре колелото на съдбата, на което сам беше дал начален тласък. С огромни усилия на волята си той се пребори с желанието за мъст и се изправи. Погледна ги и рече спокойно:
— А сега убийте и мен.
Никой не мръдна от мястото си. Примиреността на смъртния им враг, само ги караше да се страхуват още повече от него. Мина една дълга минута, преди Ринес да се съвзема от случилото се:
— Съжалявам за смъртта на сина ви. Урзу беше добро момче. Но вие ще бъдете съден за всичките злини, които причинихте на народа. Засега ви задържаме под стража. Моля, последвайте ни в подземието.
Всички очакваха Императорът да се съпротивлява, никой не смееше да се докосне до него. А той, без да каже нито дума, слизаше след Ринес по стълбите, последва ги през двора до подземието, остави се да го приковат с най-тежките вериги, които намериха, за стената в голямата килия, от която освободиха всичките други затворници. Той само гледаше пред себе си безучастен и безразличен, като че ли другите въобще не съществуваха.