Реши да рискува. Накара ангарите да отворят отново времеви прозорец и да прехвърлят жената от Земята в централата.
Ани се събуждаше. Още със затворени очи тя чуваше гласове около себе си и виждаше ярка светлина през клепачите си. Имаше нещо страшно познато наоколо, а в главата й нахлуваха безброй спомени. Спомени за голямото, светло помещение, златния трон със стареца и златокоси-те същества наоколо; за планетата Сатариус и за другото си тяло на сатарианка; за Императора и сина му; за Камъка и неговите приказки за вселената; за чувството й на щастие със онова светещо топче — другото й Аз. Замръзна за миг, пълна с надежда, отвори очи и скочи на крака, викайки на глас:
— Боар, къде си?
Гледаха я учудените зелени очи на ангарите. Разочарована, тя се огледа неспокойно. Беше в централата на ангарите, но от Боар нямаше и следа. Викаше го мислено, но без успех. Тогава чу думите на Веова:
— Приятелят ти го няма. Не знам дали има намерение да се появи този път.
Седеше на трона си и я гледаше с тъжните си уморени очи. Съзнанието й се проясни напълно и Ани си спомни всичко, като че ли бяха изминали само няколко секунди от мига, в който миналия път я изпратиха обратно на Земята. А най-вече си спомни болката от раздялата с Боар, преди той да се върне на своето ниво. Помнеше и всичко за живота си на Земята през тези изминали няколко години. Като че ли излизаше от някаква частична амнезия.
— Какво искаш този път? — попита тя малко грубо Веова.
— Искам да те помоля да ми помогнеш или по-точно, да помогнеш на Императора на Сатариус, — отговори той.
Ани направо се смая. За първи път Веова я молеше за нещо. Миналия път просто й заповяда. Нямаше представа откъде идва тази промяна в него. Малко преди да я върне на Земята и да изтрие всичките й спомени за случилото се, той беше заплашил и нея, и семейството й с проклятие, заради това, че не му даваше Камъка, и може би само присъствието на Боар го накара да промени намерението си. За наказание би искала да му откаже сега, но той говореше за Сатара в образа на Императора, а тя не беше равнодушна към съдбата на този сатарианин. Какво ли се беше случило на Сатариус през тези години?
Прочитайки мислите й, Веова отговори:
— Бунтовниците завладяха планетата, убиха Урзу и хвърлиха Императора в затвора. Скоро се очаква екзекуцията му.
Ани изтръпна. Правилно се беше сетила, че на тази планета някога ще се пролее много кръв, но защо толкова скоро? Спомни си един пророчески сън на Сатариус, виждайки отново ужасната картина на търкалящата се в пясъка отрязана глава на Императора.
Не искаше това да се случи. Съжаляваше, че тогава посъветва Императора да се оттегли от властта и да остави бунтовниците да победят. Нямаше предвид той да загине, а да продължи да ръководи хода на събитията на Сатариус тайно, в сянка.
Разбираше, че понятието „загиване“ нямаше смисъл, доколкото се отнасяше до Сатара. Смъртта нямаше власт върху него. Той отново щеше да се превърне във великолепния ангар със златни коси, показан й от Камъка тогава. Но тя го познаваше само в превъплътения му вид на Император и беше заобичала този внушителен сатарианин с черна вълниста коса и проницателни зелени очи. Не искаше тази прекрасна глава да се въргаля в прахта.
— Ще отида — отговори тя на Веова, — ще направя всичко възможно, за да го измъкна от там.
Какво ли щеше да си помисли сега Боар? Щеше ли да одобри решението й? Чувстваше силен копнеж към него, но някак усещаше, че този път той нямаше да се появи. Трябваше да преодолее съпротивата само на сатарианите, а не на висше същество, каквото беше Сатара. Докато имаше и най-малкия шанс да оцелее при изпълнението на тази задача, Боар нямаше право да й помогне.
Стана й много мъчно и самотно. Изведнъж осъзна колко добре си живееше на Земята, когато нямаше никаква представа за съществуването на Боар, и колко трудно трябва да му е да знае винаги всичко за нея и да не забравя никога кой е всъщност.
Прогони мислите за Боар в дъното на съзнанието си и се концентрира изцяло върху предстоящото дело.
Отново пътуваше с космически кораб от границите на царствата към Сатариус. Но това пътуване не приличаше на предишното, сега беше сама и можеше да, разчита само на себе си. Щеше да кацне близо до града, малко встрани от мястото, където се приземиха миналия път и където би трябвало все още да се намира старият им кораб.
Непрекъснато я налитаха спомени за миналото пътуване с Боар. Спомняше си първата среща с него и това, че за малко щеше да умре от силата на възникналите чувства помежду им. Той едва успя да й прелее достатъчна енергия, за да преживее шока. После, вече като сатарианка, тя по-добре се справяше със стремежа си към сливане с Боар. Някога бяха едно същество и се бяха разделили, за да изпълнят някаква задача, за която дори Боар нямаше представа. От Камъка на мъдростта Ани знаеше, че така би трябвало да бъде. Но при среща на двойка Делени винаги възникваше стремеж към сливане и на тях им костваше големи усилия да го преодолеят. Щяха да се слеят отново и да изпитат онова върховно щастие за което само мечтаеха, едва след като изпълнят задачата си. Просто техните личности щяха да престанат да съществуват и щеше да се роди отново онова висше съвършено същество, което бяха преди, но вече обогатено с опита, събран от двете си части.