Но и така, както бяха разделени, те се обичаха с една възвишена любов, несравнима с обичта между хората. И това беше неотменна даденост на природата им.
Замисли се за Веова и Сатара. Знаеше от Боар, че и те бяха двойка Делени по своята същност. Но нито един от тях не подозираше това. Колко сложни бяха техните взаимоотношения! Хем се обичаха, хем се мразеха.
Принудени да живеят на едно и също ниво, те бяха изложени на същото привличане като Ани и Боар, но Камъка на мъдростта не им беше открил истинската им същност. Най-вероятно така бе пожелало онова висше същество, което те са представлявали, преди да се разделят. Двете му части бяха почти еднакви по способности и мощ, независимо от това, че единият се беше проявил като теор, а другият като ангар.
Омразата ги държеше на разстояние един от друг, за да не се стигне до спонтанно сливане помежду им. Последното би било равносилно на катастрофа за Делените, ако се случеше преди да изпълнят предназначението си.
Какви ли бяха подбудите на Веова да спаси Императора? Той все още мразеше Сатара и би трябвало да се радва на провала му. А може би несъзнателно го обичаше и искаше да му помогне? Ако Боар беше тук или ако държеше Камъка в ръката си, Ани щеше да получи отговор на въпросите си.
Чувстваше се много самотна през това седемдневно пътуване. Веова й върна тялото на сатарианското момиче, което бе ползвала предишния път, само че остаряло с пет години. То почти не се беше променило. Малко по-зряло, то беше все така красиво и здраво. Ани се чувстваше в него доста по-добре, отколкото в земното си тяло.
Към възвърнатата й памет ангарите бяха дописали събитията, станали на Сатариус през тези пет години и Ани се зае с анализирането на тази информация.
Сатара беше последвал съвета й и беше оставил на бунтовниците малко повече свобода. Не им разваляше вече агаторите, с които те се придвижваха бързо по планетата и така те успяха да организират цяла мрежа от въстанически групи. След две години завладяха първата си провинция. Екзекутираха високопоставените чиновници и избиха семействата им. Дълго потисканият страх се превърна в люта омраза към всичко, което принадлежеше на Императора и династията му. Горяха дворци и училища, библиотеки и корабостроителници.
И народът се радваше на освободителите си, сляп за факта, че не всичко в така уреденото преди общество беше лошо. Ани често се бе възхищавала от техните постижения и умното управление на Сатара.
Но копнежът към свобода не можеше да се потиска непрестанно и, въпреки че Императорите потушаваха жестоко бунтовете, те не спираха. Това не можеше да продължава вечно. Трябваше да настъпи някаква промяна.
След като Императорът се отказа да ги преследва, бунтовниците завладяваха все повече провинции. Накрая стигнаха до портите на Главния град, последното владение на Императора. Тук свършваше информацията.
Ани се зачуди защо не бяха убили Императора веднага, а го бяха хвърлили в затвора. Може би така удължаваха малко радостта си от победата. А може би просто не смееха да посегнат на него. Тя си спомни, какво впечатление й направи Императорът в краткото време на двете срещи с него. Висок и як, той не приличаше на другите сатариански мъже, които бяха по-дребни и слаби от жените си. Момичетата много го харесваха, въпреки страха, който им внушаваше. Той несъмнено щеше да бъде мъж-идол и за всяка земна жена. Ани си спомни мощното привличане, изпитала тогава към него. И сега, когато мислеше за Императора, тръпки полазиха цялото й тяло.
Усмихна се на себе си. Нима го беше пожелала тогава? Не познаваше сексуалните трепети на сатарианското си тяло, но знаеше, че се почувства духовно много близко до Сатара. Може би имаше и някакво по-специфично привличане между различните Делени. Само едно знаеше със сигурност — че искаше да го спаси на всяка цена от грозящата го опасност.
Приземи се сред ниски хълмове, близо до едно езеро. Не беше толкова скрито място като урвата, където бяха кацнали с Боар миналия път. Зачуди се какво да прави с кораба за да го предпази от чужди погледи. Тъй като нищо не й идваше на ум, тя го остави просто така, като затвори и закодира люка. Нямаше намерение да се бави много, бързаше към града и всяка минута можеше да се окаже ценна.