Заведоха я малко по-нататък, където в стройна редица се бяха подредили девет чудовища и я гледаха с напрегнато очакване ту с едно, ту с поне десет очи. Отново я напуши неудържим смях и само с огромни усилия на волята успя да го потисне. В ситуацията имаше нещо безкрайно комично. Ани се чувстваше преместена в някаква приказка за юнаци, принцеси и змейове. Не можа да се отърси напълно от чувството, че все още сънува и реши да се пошегува. С възможно най-сериозен вид тя се обърна към стоящите зад нея ангари и попита:
— А къде е ябълката?
Очите им се разшириха в пълно недоумение. Ани едва се удържаше да не прихне от смях. Явно нямаха никаква представа, за какво говори. Злорадно тя реши, да им даде урок по митология и каза с театрален патос:
— Никога ли не сте чували за това, че всеки екзистенциален избор се прави с ябълка? Да не говорим за Адам и Ева в рая, а за безброй принцеси, избрали годеника си по този начин и за принцове и просяци, определили именно с този плод, кое от забулените лица пред тях е благоверната им. Ситуацията е аналогична. Трябва да си избирам партньор не на живот, а на смърт. Заслужава си ябълката!
Ани остана доволна от ефекта на представлението си. Златокосите същества пред нея явно страдаха от липса на находчивост и нямаха никакво чувство за хумор. Въпреки че напълно съзнаваше, че не можеше да се мери с тях нито по ум, нито по сила, тя не се чувстваше по-долна от тях. Сама не разбираше откъде идва това самочувствие.
В ръката й се появи прекрасна жълто-червена ябълка. Ани я помириса и разкошния аромат накара стомаха й да се свие. Усещайки изведнъж вълчи глад тя почти несъзнателно захапа чудесния плод. Чудовищата и ангарите ахнаха в един глас от изненада.
А тя за малко щеше да се задави от смях. Изяде ябълката без всякакъв срам и изгледа замислено огризката.
— Мисля, че ще обидя някого, ако му връча този остатък. Имате ли кофа за боклук?
Тогава чу мощен глас зад гърба си: — Стига маймунджилъци! Тук си, за да вършиш работа, а не да се забавляваш. Не забравяй, че мога да те накажа, когато пожелая.
Това беше Шефът. Ани знаеше прозвището му. Явно не бяха внимавали много, когато й записваха информацията за техния свят. Огризката изчезна от ръката й и тя реши, че бе достигнала предела, до който можеше да ги дразни и че ще бъде по-разумно да се концентрира върху предстоящото дело.
Прекрасно разбираше, че нещата въобще не бяха благоприятни за нея. Не знаеше, как ще действа по-успешно там, където най-вътрешния човек не бе успял. Единственото предимство, което имаше, беше, че Императорът не можеше да чете нейните мислите. Но това можеше да се окаже и проблем. Ако се срещнеха, той сигурно щеше да усети тази аномалия. Но най-напред тя трябваше въобще да стигне до там.
Обърна се към кандидат-партньорите и се зачуди, как да подходи към избора. Знаеше, че външния им вид нямаше никакво значение. Преди да тръгнат на път, щяха и нея и него — партньора да превърнат в истински сатариани. Ето защо реши, да се осланя на интуицията си. От опит знаеше, че бърка, когато взимаше решение с разума си при толкова неизвестни. Обърна вниманието си навътре, за да улови вътрешния отзвук от срещата с всеки един от тях. Пристъпи към първия.
Беше два пъти по висок от нея, странно наведен напред и с люспеста броня по тялото. Едно голямо жълто око я гледаше от средата на притисната към тялото глава. Въпреки страховитите размери, тя го определи като симпатичен. Нещо като тип, към когото можеш да се обърнеш с думите: — Хей, приятелю, как си? — и ти е все едно, какво ще ти отговори. Тъй като по-определени чувства не възникнаха, тя пристъпи към следващия.
Космат паяк с размери на теле. Очите опасваха главата му като бисерна огърлица и премигваха последователно. Той я изучаваше внимателно. Беше умен и дребнав. Как разбра това, Ани не знаеше. Просто го почувства, както и това, че той не я харесваше и тя засегната се премести към следващия.
Приличаше на човек и беше висок горе-долу колкото нея. Очите му бяха големи, без зеници, а носът и устата малки. Имаше слаба гъвкава фигура с дълги ръце. Ани се заслуша, за да улови някакво чувство в себе си, но нищо не трепна в нея. Пълна тишина. Тя учудена повдигна рамене и пристъпи нататък.
Четвъртият й стигаше до колене и имаше нещо общо с костенурка. Изпод черупката се подаваха безброй крачета и шаваха непрестанно. За да го разгледа по добре, Ани клекна пред него. Нямаше на какво да спре погледа си и протегна ръце към него. Съществото отскочи изплашено назад. Ани го заряза и продължи с останалите.