Ринес я покани да преспи в замъка и тя му благодари. Отиде в двореца, за да издири лакея. Намери го в стаята за прислужници.
Когато прислужникът я видя, се разплака.
— Горкият ми господар Урзу, как не можахте да го спасите?
Ани го прекъсна, като му обясни, че е в града едва от днес.
— Разбрах, че се грижиш за Императора. Как е той? — попита тя.
— Страшно го измъчиха. Много ми е жал за него. Беше се променил, откакто ти изчезна. Не знаех, че обича толкова сина си, но след смъртта на Урзу, той като че ли вече не желае да живее. И сега все си мисля, че има начин да избяга оттам. Едната окова го убиваше и пред очите ми той просто я разтопи с погледа си и я разшири. Нищо не му струва да свали оковите си и да избяга. Но не иска.
Изведнъж Ани осъзна, че тя не можеше да спаси Императора, ако той не пожелаеше. Уплаши се от мисълта, че той щеше да умре още на сутринта. Желанието, да го види отново, непреодолимо се надигна в нея и тя тихо помоли лакея.
— Моля ти се, заведи ме при него. Искам да говоря с него и да му направя компания поне до утре. Искам да разбера толкова много неща за Урзу. Може би на мен ще ми разкаже.
Лакеят я погледна учуден и изплашен.
— Но издадоха заповед, да не се пуска никого при него.
— Зная, но аз няма да му причиня зло. Отнеси му нещо за пиене и отвлечи вниманието на стражата. Аз ще се проммъкна някак покрай тях. А утре ме изведи оттам, преди да дойдат да го вземат.
Ани го погледна през сълзи, които незнайно как изведнъж се появиха в очите й. Осъзна, че плаче от истинска мъка по Императора.
Лакеят я гледаше притеснен, въздъхна и каза:
— Добре. Винаги съм те обичал. И Урзу също те обичаше до края. Ще го направя в негова памет.
Взе две кани с вино, даде й черно огромно наметало и те тихо напуснаха двореца.
Навън вече беше тъмно и студено. Ани се уви цялата в наметалото и следваше лакея на няколко крачки разстояние. Стражата пред подземието се беше прибрала в малка стая до вратата и се грееше на огнището. Лакеят почука и влезе. Ани остана скрита до входа. Чуваше смеха на стражарите. Един от тях излезе и побърза да отключи вратата с думите:
— Не можа ли да се сетиш по-рано! Какъв зверски студ е навън тази нощ. Слизай бързо и му отнеси това вино. Нека му е сладко за последно. После ела да заключа пак.
Той отвори вратата и се върна бързо в топлото помещение. Ани влезе още преди лакея. Стана много по-лесно, отколкото предполагаше. Явно те вече разбираха, че Императорът няма да им избяга и бяха занемарили всякаква бдителност. Наистина лесно можеха да се измъкнат оттук. Тя отново се надяваше, че ще успее да убеди Сатара да я последва.
Лакеят отключи тежката метална врата в края на коридора и й даде, каната с вино. Другата беше оставил на стражарите.
— Виж какво можеш да направиш. Но не се надявай прекалено. Напълно е недостъпен.
Ани влезе и той заключи вратата след нея.
Намираше се в едно огромно празно помещение. При мъждукащата светлина на маслената лампа на пода едва различаваше натрупаната слама и полуседящата фигура на Императора върху нея. Беше закован за стената с дълги и тежки вериги. Тя тихо приближи с лудо биещо сърце. Очите му бяха затворени, може би спеше. Тя остави внимателно каната на пода и клекна до него. Целият беше в рани и засъхнала кръв. Краищата на пръстите му бяха подути. Беше облечен само с кожена препаска на слабините си и Ани се любуваше на мускулестото му тяло. Въпреки че беше доста отслабнал, той излъчваше онази мъжественост, по която въздишаха всички жени.
Неспособна да се въздържи да не го докосне, Ани нежно милваше раните по тялото му с върховете на пръстите си. Погледна го в лицето и видя леката усмивка на устните му. Преди малко я нямаше и тя се изплаши.
— Радвам се да те видя, Ани — каза той нежно и отвори очи. Познаваше магнетичния пронизващ поглед на тези яркозелени очи. Но сега в тях имаше още нещо, което я прониза направо в сърцето. Тя се разплака и той я прегърна с двете си, тежки от веригите ръце и я притисна към себе си.
Ани затови лице в гърдите му и ги изми със сълзите си. Искаше времето да спре и да плаче така докато свят светува. Той я галеше леко по косата и някакъв странен мир обхвана душата й. Престана да плаче и го погледна с умоляващи очи.
— Елате да ви изведа от тук.
Усмивката на лицето му стана по-лъчезарна и той тихо отговори с дълбокия си глас:
— Ти си тук и нищо друго няма значение. Веова ли те изпрати да ме спасиш?
— Да, но не само той иска да ви спаси, аз също искам — отговори Ани с тежко предчувствие. Нима ще откаже сега помощта, само защото тя идваше от Веова?