Сатара се засмя.
— Старият мърморко не може да понесе, че нещата на Сатариус се провалят и той ще изгуби баса.
— Не сте прав — възрази Ани, — той просто ви обича. Сатара я погледна учуден. Какво знаеше тя за техните взаимоотношения с Веова? Тя беше държала Камъка достатъчно дълго в ръцете си, за да разбере много неща. Тя беше от Делените, най-високо развитите същества в тази вселена, които той познаваше. А изрече тези думи с истинско убеждение.
— Едно време ме обичаше, но това беше много отдавна. Сега само се старае да ми навреди. Но аз съм му благодарен за това, че те изпрати при мен. Защото много исках да те видя пак.
Ани просто загубваше ума си. Не беше силна като тогава, преди пет години. Нямаше Боар, да й предава част от силата си и да прояснява ума й. Последните думи на Императора отново я накараха да заплаче, но не знаеше дали от радост или от мъка.
— Аз ви моля, елате с мен. Лесно можем да избягаме оттук. Не искам да умрете — умоляваше го Ани.
Но той само нежно избърса сълзите й и я погледна с такава любов, че на Ани й се зави свят.
— През всичките тези години имаше двама души на тази планета, които копнееха за теб — отговори й той, по-галвайки я леко. — Синът ми копнееше за майчините ти грижи, а аз копнеех за самата теб, за духа ти, за душата ти и за това прекрасно тяло.
Тя сведе очи от срам. Не беше очаквала тази изповед от негова страна. А чувстваше искреността му.
Той взе главата й в ръцете си и я накара да го погледне право в очите. Тя се вгледа в тях и през тях и те я отведоха някъде много далеч в един прекрасен свят. Нещо далечно и дълбоко в нея се събуди и тя усети копнежа си към някакво друго, нереално състояние. Заля я такава вълна от щастие, че забрави за това, къде се намираше и отново усети онова чувство, че се разпада на безброй отделни частици. Беше толкова близо до чувството, което изпитваше с Боар, но беше все пак различно.
Той откъсна погледа си от нея, притисна я силно в обятията си като й говореше тихо и нежно:
— Обичам те, Ани, и те желая.
Тя нямаше вече сила да устои на мощното му привличане. Усети, че просто се прилепи плътно до тялото му и че цялата трепереше от желание. Искаше да се слее с него, да бъдат едно цяло. Галейки я нежно с ръце, той бавно свали кожените й дрехи, а тя покриваше израненото му тяло с целувки.
Усети неговите устни по тялото си и притисна главата му, с гъстата дълга коса, още по-силно до себе си. Стенеше от удоволствие при всяко негово движение. Ръцете му оставяха горещи следи по кожата й и Ани се виеше в неговата прегръдка.
Той не бързаше да проникне в нея и тя едва издържаше нарасналото желание. И когато вече се беше отчаяла, той я завладя съвсем и тя се вдигаше и отпускаше в обятията му.
Душата й напускаше това тяло, пълно със страст, и се срещна с неговата душа някъде далеч в пространството. Там те се сливаха в пълно блаженство. Бяха ту двама, ту един и не искаха вече да се разделят никога. Бяха станали богове и целият свят беше техен …
Тялото на Ани още потръпваше в ръцете му. Сатара грижливо я покри с наметалото и нежно я притисна към себе си. Не искаше вече да умре. Искаше да изживее току що преживяното отново и отново. Той не помнеше да е изпитвал такова щастие някога. Това не беше телесно усещане. Бяха се издигнали заедно на някакви много далечни, високи нива и бяха усетили щастието да бъдеш близо до онова Неназоваемо, Неразбираемо и Всесъществуващо. То можеше само да се почувства подобно на лек полъх в топла лятна нощ. Чувстваше непозната сила в себе си, като че ли беше донесъл част от това Нещо в този свят.
Преливаше от благодарност към Веова за това, че му позволи да вкуси от това щастие, решавайки едновременно проблема му. Може би наистина те се обичаха. Защото той усети в себе си не само благодарност, но и едно друго, много по-дълбоко чувство.
Целуна нежно челото на Ани. Сърцето му се сви, виждайки ясно тежките дни, които чакаха това момиче. На самия него се падаше по-лекият дял от общия път, който предстоеше да извървят заедно. А после тя щеше да го напусне отново, за да се видят пак, вече на друго ниво. Не можа да прозре по-надалеч съдбата и се върна в тъжната реалност на тези дни.
Скоро щеше да изгрее Голямото слънце и той, галейки я, събуди Ани, Тя отвори очи, за да види дали е още до него и ги затвори отново. Притисна глава към неговите гърди и го прегърна през кръста. Не желаеше да го пусне.
Изведнъж се изправи, сещайки се, къде е и какво искаше да направи.
— Времето напредва, трябва да бягаме.
— Аз нямам намерение да бягам — отговори твърдо Императорът.
— Но аз те обичам и искам да те спася! — извика отчаяно Ани.