— Ти вече ме спаси — усмихнато отговори той, — ти носиш моето семе в себе си и в мига, в който ми отсекат главата, ти ще заченеш втория ми син.
— Но аз искам теб, не мога да чакам внук, за да те видя отново. — Ани пак започна да плаче. Той отново я придърпа към себе си, нежно я галеше по косата и все така усмихнат обясни:
— Аз все пак предвидих още тогава, че може да се случи нещо на сина ми, преди да му се роди дете. В такъв случай зачевам втори син, притежаващ всички необходими заложби, за да стане носител на духа ми. — Той замълча за малко и продължи: — Ти ще бъдеш най-добрата майка, която някога съм имал.
Ани съвсем се обърка. Не можеше да понесе мисълта, че щеше да загуби този любим мъж толкова скоро. Разбираше, какво й казва Сатара, Но някак мисълта, че дете от него ще бъде самия той, й се струваше толкова нереална и далечна. Искаше да прегърне този мъж пред нея и да не мисли за друг.
— Трябва да напуснеш този град веднага — продължи той. — Отиди оттатък морето в планината на белите върхове и потърси билкаря Имор. Той ще те приюти и ще ти каже какво да направиш с детето, когато то стане на шест години. След това трябва да се върнеш при Веова. Преди да оставиш сина ни, предай му това от мен.
Той извади изпод сламеника малък, пирамидално шлифован, оранжев кристал — кристал от агатор.
Ани го прибра машинално в кожената си торбичка и погледна Императора с тъжни очи. Лицето му излъчваще такова щастие и радост, каквото въобще не беше очаквала. Знаеше, че не може да го придума да промени намерението си и страдаше от мисълта, че повече няма да го види. Той я прегърна и те лежаха притиснати един до друг, докато не чуха ключа да се върти в бравата. Лакеят беше дошъл да прибере Ани.
Императорът я откъсна от себе си и тя стана. Лакеят влезе и взе учуден пълната кана с вино. Накара Ани да побърза. Той излезе пръв и тя се обърна на вратата, за да хвърли един последен поглед към мъжа, с когото беше прекарала най-прекрасните мигове в живота си. Той лежеше на сламеника в същата поза, в която го завари вечерта, но със смирена усмивка на лицето си. Отвори очи, прониза я с остър поглед и нежно каза на прощаване:
— Обичам те и се радвам, че ще ми бъдеш майка.
Тя бързо излезе от страх, че иначе никога вече няма да може да го остави.
Лакеят я изведе без проблеми покрай стражата и тя го последва в двореца. Питаше я какво ще прави сега. Тя отговори, че ще напусне града още днес и ще се отправи към планините. Не му каза къде точно ще отиде. Ринес можеше отново да я търси. Искаше да върне черното наметало, но прислужникът я спря.
— Задръж този плащ. Той е на Императора. Носил го е при нощните си разходки с агатора. Много е лек и топъл. Наследил го е от дядо си, а той от своя дядо. Направен е от кожата на някакво животно, което вече не съществува. Успях да го измъкна от гардероба му, преди онези разбойници да разграбят всичко. Няма да му трябва вече.
Ани се зарадва на предложението му. Беше оценила качеството на тази дреха още миналата вечер, а и мисълта, че може да се загърне с нещо, до което се беше допирал Сатара през толкова много животи, я изпълваше с благодарност.
Излезе и се отправи към западната порта, където започваше пътят към морето.
Още не бе успяла да напусне крепостта, когато мощният поток от тела я повлече към площада за изпълнение на присъдите. Тя не искаше да присъства на жестокото представление, но нямаше никакъв начин да се измъкне от тълпата. Като че ли трите милиона жители на този огромен град се бяха запътили вкупом към големия площад близо до пазара. В средата му се издигаше дървена площадка, посипана с почернял пясък, с омазан с кръв дръвник на нея. Императорът нямаше да бъде първата екзекутирана жертва тези дни.
Откъм крепостта се чуваха викове. Водеха Императора. Ани се движеше като насън. Неспособна да се съпротивлява, тя остави тълпата да я води. Изведнъж стана някакво разместване и тя остана в първата редица от едната страна на трибуната.
Императорът, все още във вериги, се изкачи на скелето. Палачът с качулка на главата застана зад него. Зрителите, надаващи дотогава страхотен вой, замлъкнаха. Много от тях никога не бяха виждали Императора. Той водеше един напълно затворен живот и за тях беше по-скоро мит, отколкото реален тиранин. Толкова беше различен от тях и по външен вид, и по характер, че те не го бяха приели никога напълно за свой. И сега, когато виждаха високата му изправена полугола фигура, той, макар и във вериги, им внушаваше такъв страх и респект, че никой не смееше да повтори думите „Смърт на Императора“, викани до този момент в негово отсъствие.
Ани видя спокойното му лице. Той обходи хората на площада с поглед, пристъпи към дръвника, клекна до него и положи главата си така, че погледна направо към Ани.