Палачът вдигна огромната секира, а лицето на Императора засия от щастлива усмивка. Беше я забелязал.
Чу се вика на палача и тъпия удар на секирата. Ани загуби съзнание. Стори й се, като че ли чува дълбокия глас на Сатара да повтаря последните думи, отправени към нея тази сутрин.
Някой я подхвана отзад, за да не падне и тя се съвзе. Видя за миг главата на Императора да се търкаля в пясъка, все още с тази имагинерна усмивка на уста. Беше онази картина, видяна насън преди пет години.
Тя се обърна и решително си проби път през ликуващата тълпа. Не я беше грижа за сълзите, които се стичаха по бузите й. Нека си мислят, че плаче от радост. Усещаше огромна буца в гърлото си и вървеше като автомат. Все виждаше отрязаната му глава с онази последна усмивка.
Нямаше къде да се усамоти в този огромен град. Вече без сили, тя седна с гръб към една къща, зави се през глава с наметалото и заплака. Щастието, за което беше мечтала цял живот и заради което си струваше да живее, се задържа само за една кратка нощ и си отиде завинаги. И заедно с него се изгуби и смисълът на живота й.
Някой я буташе по рамото.
— Хей, момиче, ставай. Не можеш да останеш така навън. Ще измръзнеш.
Ани се събуди от дълбок сън. Прекрасните видения в него се разсеяха като дим и Ани се ядоса на възрастната жена пред нея, задето я събуди. Видя, че се беше стъмнило и се зачуди какво да прави. Не можеше да остане навън. На Сатариус нощите бяха много студени дори и сега, в началото на лятото. Жената пред нея поклати загрижено глава.
— Сигурно си дошла да видиш екзекуцията и не си намерила място в странноприемница. Ела с мен, аз съм сама. Направи ми компания тази вечер. Този ден не е обикновен, всички празнуват. Поне няма да си пия виното сама.
Въпреки, че не я блазнеше особено мисълта да отпразнува днешните събития, Ани се съгласи със симпатичната женица. Трудно щеше да си намери друга квартира в този късен час.
Старицата живееше в къщата, на която Ани се беше облегнала. Тя сложи малко месо и хляб на масата, извади бъчвичката с папановото вино и наля по една чаша. Ани се изплаши да не се наложи да дига сега тост за смъртта на Императора, но жената пиеше за новото, по-хубавото време, което непременно щеше да дойде. Ани я попита дали не мисли, че в момента времената са доста по-лоши от преди. Жената се съгласи само наполовина. Преди било по-лесно да се живее, всичко било предварително ясно и по-спокойно. Но сега имаше надежда, надежда която не познаваха. И заради нея си струваше да изпитат всички съпътстващи злини.
Ани замълча и се замисли. Сатара беше прав като реши, че Императорът трябва да умре. Умираше не той, а една легенда, една стара епоха. Умираше страхът на тези хора. И се раждаше надеждата за по-добър живот. Цивилизацията на Сатариус, в застой от столетия, направи скок напред. Населението щеше да се научи да плува в тези нови води. Решението да се промени обществения строй на Сатариус беше правилно. Нищо, че цената на тази промяна щеше да бъде много висока.
Жената й даде една кожа за завиване и я остави да спи до тлеещото огнище. След като добави малко съчки в огъня, Ани се излегна на кожата, уви се в наметалото и си спомни как заспиваше в замъка преди пет години с мисълта за Боар. А Императорът е бил тогава на стотина метра от нея и тя дори не го беше виждала. Сега и двамата се намираха в недостъпните за нея високи нива и тя оставаше напълно сама в този чужд физически свят. Спомни си за преживяното щастие миналата нощ и потърка бузите си във вътрешната страна на наметалото. Изведнъж й се стори, че Сатара отново я гали и тя заспа щастлива в прегръдката на неговото наметало.
На сутринта закуси и благодари на любезната старица. След няколко часа ходене стигна западната порта, купи си една торба провизии за из път и се отправи по пътя към морето. Нямаше представа колко е далече то. Дори спомените на бившия съветник, които още първия път й бяха записали в паметта, не вършеха никаква работа. Той винаги пътуваше с агатора си по тези места и мереше разстоянията с изминатото време. Можеше да не намери подслон за през нощта и да измръзне по пътя. Но й беше все едно. Още не усещаше детето в утробата си и мислеше само за себе си, за далечните планини, които трябваше да стигне.
Преминавайки за кой ли път през тунела към астралния свят, Сатара се зарадва, че вижда отново другарите си. След смъртта на физическото му тяло, престоят при ангарите имаше по-пълноценен характер, отколкото, когато напускаше тялото си за краткото време на транс. Разполагаше с малко повече време преди да се роди сина му, когато щеше да се спусне отново на Сатариус. Искаше да направи изчисленията за по-нататъшното развитие на система си. Още не беше наясно как точно щяха да се отразят последните събития. Не се притесняваше от Веова. Дори нямаше да го отбегне като друг път. Беше сигурен, че той открай време зорко наблюдава какво прави съперникът му на Сатариус. Може би дори щеше да успее да разговаря с него.