Тези беседи липсваха, на Сатара. Помнеше, че преди да се скарат с Веова, те редовно обсъждаха проблемите на Земята и въпреки че Шефът, както го наричаха ангарите, накрая налагаше свое решение, той винаги се допитваше до мнението на първия си помощник.
Сатара имаше нужда да попита по-опитния Веова за някои аспекти на взаимодействията между физическата и духовната сфера на планетата. Сатарианите се развиваха по толкова подобен на земляните начин, че почти напълно приличаха на тях. И историческото развитие на общността им вървеше по същото русло, въпреки че Сатара се беше постарал да не повтаря грешките, направени на Земята. Изглежда наистина нямаше значение с коя страна на силата се работи, когато става дума за такава система.
Веова се беше заблудил, когато създаде Земята само със Силите на дясната страна. Смяташе, че така ще има повече добро в този свят, но вселенските закони не позволиха тази неуравновесеност. Системата сама привлече Силите на лявата страна от хаоса.
На Сатариус се получи обратното. И в крайна сметка в нито една от тези две системи нещата не бяха както трябва.
Изведнъж му хрумна странна идея. Може би трябваше да свържат по някакъв начин двете системи и тогава всичко щеше да се оправи?
Сатара седеше, вглъбен в тази неочаквана мисъл, на един малък хълм в зоната на пристигането. Тук посрещаха тези физически същества, духът на които беше напреднал достатъчно, за да преминат на нивото на ангарите. Имаше дежурни ангари, които се грижеха за редките новопристигнали.
Единият от тях се запъти към Сатара. Явно не го познаваше. Сатара идваше много рядко и за малко.
Учудвайки се на снизходителната усмивка и впечатляващия външен вид на „Новака“, ангарът го покани да го последва.
Сатара се засмя и го попита за името. Ангарът се смути.
— Казвам се Рамоси. Искам да ви помогна да се ориентирате по-добре в нашия свят.
— Не е нужно, Рамоси — поясни Сатара, — аз не идвам за първи път тук. Но можеш да съобщиш на Шефа, че съм пристигнал и че искам да го видя.
— Не знам дали ще е възможно. Не може новопристигнал направо да се отведе при Веова.
— Не се притеснявай. За мен това едва ли важи.
— И за кого трябва да съобщя? — попита Рамоси.
— Казвам се Сатара.
По типичен ангарски начин Рамоси разтвори широко очи от удивление. Беше чувал толкова много за Сатара, че той се бе превърнал за него в чист мит, без истинска форма и съдържание. А сега пред него стоеше най-умният и най-своенравният ангар, срещан някога на това ниво. Въпреки че всички ангари много си приличаха и никога не променяха външния си вид, Сатара изглеждаше малко по-различен. Косата му беше по-дълга и по-обемиста, беше малко по-висок и очите му имаха по-наситен зелен свят. Излъчваше много повече светлина от събратята си и по това Рамоси разбра, че той беше стигнал духовното развитие на теор. Защо тогава все още стоеше на това ниво и дори слизаше във физическия свят?
Знаеше, че Сатара си беше създал собствена система, но не разбираше за какво му беше това. Единствената цел към която се стреми един ангар, бе да достигне в личното си развитие нивото на теорите. Това беше много трудна задача, която изискваше почти безкрайно служене на това ниво. Много рядко някой от тях успяваше да премине тази граница още по време на този цикъл.
Докато мислеше за тези неща, беше стигнал мястото за свръзка с централата. Предаде вестта за пристигането на Сатара.
На втория ден Ани стигна морето. Оказа се по-близо, отколкото беше очаквала. Предната вечер тя намери една изкопана в земята дупка, ползвана за пренощуване от не един пътник. Беше малко мръсна, но имаше сено на дъното и плетен капак за закриване на входа. Завита в топлото си наметало, тя благодареше мислено на лакея, задето й даде тази хубава дреха.
Сега беше в пристанищния град и се чудеше как да продължи нататък. Много от корабите бяха изгорени, тъй като принадлежаха или на Императора, или на поддръжниците му. Имаше малки риболовни корабчета, но те никога не пресичаха голямото море.
Не можеше да чака много. Странноприемниците в града бяха скъпи и, въпреки че Веова я беше снабдил с достатъчно пари, те едва ли щяха да стигнат за един по-дълъг престой. Освен това й предстоеше едно мъчително и дълго пътуване от другия бряг до планините на белите върхове. Ани имаше нещо като атлас в главата си като наследство от бившия съветник на Императора. И сега си спомняше всичко и имаше представа за това, какво я чака.