Всички бяха различни, нямаше двама от една и съща раса. Ани усети разнообразни чувства, изпитвани към нея — интерес, любопитство, недоверие и доброжелателност, но нито веднъж те не бяха отрицателни. Явно бяха подбрани по критерии на съвместимост. С удоволствие би се запознала по-близо с всеки един от тях но когато стигна края на редицата за нито един не би могла да каже — този е и никой друг. Въздъхна тежко и тъкмо реши да се върне и да ги огледа пак, когато до деветия на нивото на гърдите й се появи нещо като топка за тенис.
Ани се закова на място, неспособна ни да се движи, ни да мисли. Нещото пред нея я удари с такава вълна от чувства, че тя за малко щеше да загуби съзнание. Сърцето й заби като лудо и я обхвана силното желание да умре. Просто искаше да изчезне завинаги.
Дойде на себе си от прилив на сила и протегна треперещите си ръце към топката. Тя подскочи леко в дланите й и по цялото й тяло полазиха тръпки на блаженство. Имаше чувството, че познава това усещане на любов и радост от някакъв далечен сън, затвори очи и желаеше само едно да остане така безкрайно.
Нещо силно и настойчиво я разтърси. Ани се опомни и изведнъж се сети, къде е и за какво е тук. Тя се обърна и протегна ръцете си с плаващата на три сантиметри от дланите й топка към Шефа.
— Избирам този!
С изненада забеляза вълнението, обхванало всичките наоколо.
— Кой позволи на това нещо да се появи в централата? — чу тя ядосания глас на Веова. След това се обърна към топката и я попита:
— Кой си ти и какво искаш?
Топката се издигна на горе, стана малко по-голяма и засвети в цветовете на дъгата. Заприлича на коледна играчка. Ани чу отговора в главата си:
— „Не можах да изпусна уникалния шанс да се явя на конкурса по допълване на двойката, която ще трябва да изпълни най-лудата мисия във Вселената. И го спечелих! А кой съм аз, няма никакво значение в случая.“
— „Ти идваш от по-високо ниво и въобще не си подходящ за изпълнението на тази задача“ — ядосано отговори мислено Веова. „Би трябвало да знаеш, че не можеш да проникнеш на Сатариус незабелязано.“
— „Остави този проблем на мен. Условието беше, тя сама да избере партньора си и то е изпълнено.“
Шефът се обърна към Ани и със строг глас заповяда:
— Не знам какво хареса на това същество, но то не може да ти свърши никаква работа. Остави го и си избери един от подбраните кандидати.
— Аз направих своя избор! — Ани се възмути от опита на Създателя отново да наложи волята си над нейната. Сигурна беше, че изборът е правилен, а и въобще не се чувстваше в състояние да се раздели с това нещо пред нея. Беше й все едно какво представлява; то й предаваше чувство на сигурност и убеденост в нейните собствени възможности. Въпреки прилива на зашеметяваща чувственост то проясни ума й до непознато състояние и тя усещаше неподозирани сили в себе си. Заедно с нарасналите си възможности, тя чак сега осъзна опасността на предстоящата задача. Досега цялата тази работа й се виждаше като игра — все едно още сънуваше. Но това вече не бе глупав фарс, в който тя бе принудена да участва. Изненада се от внезапно обзелото я чувство на отговорност — не само за себе си и за партньора си, но и за цялата система. Не разбираше точно за каква система става дума, но знаеше, че тя играе някаква важна роля в, целия план и трябваше да го изпълни.
— Няма да позволя да застрашавате успеха на мисията! — Тонът на Шефа не остави никакво съмнение в твърдото му намерение да се намеси. — Камъкът е необходим за запазване живота на Земята. Не проумявам какво кара теорите да се месят в тази работа. Немислима е успешна комбинация от теор и човек.
Топката се увеличи още малко:
— „Не е в прерогативите ти да прецениш какво да правят теорите. Ти изгуби Камъка, не ние! Ако съм тук сега, това е поради твоята некадърност. Не преценявай нашите постъпки! Трябваше ти второ същество — е, имаш го. Отговарям на най-важния от всички критерии за успех — тя ме избра! Уважавай поне собствените си решения!“
Шефът вътрешно кипеше от яд. Но нямаше какво да отговори. Самият той теор, не можеше да не признае правилността на обвиненията. Добре, че поне ангарите не мо-жаха да чуят разговора им. С изненада установи обаче, че жената явно разбра за какво става дума.
— Мисля, че е време да тръгваме на път, — обади се Ани. Стана й досадно от разправиите. Искаше възможно по-скоро да се махне оттук и да остане насаме със сферичното същество, определено от Шефа като теор.
Топката пред нея я заля с нова вълна от нежност и Ани, забравяйки другите, затвори очи и се отдаде на това прекрасно усещане за покой и защитеност.