— Значи гратисчийка — засмя се високо главатарката им. — Е, сега вече можеш да се возиш гратис до края на живота си.
Обърна се към другите и продължи:
— Яка е, дайте я на гребците!
Дори не й вързаха ръцете. Побутнаха я към другия кораб. Ани чак сега видя, че това е галера. От корпуса се подаваха греблата. Взеха й ботушите, дрехите и торбата. Погледнаха вътре и извадиха наметалото. Хвърлиха му само един бегъл поглед и й го върнаха.
— Задръж си този парцал. Ще ти трябва за през нощта. Ани остана истински учудена. Тя не носеше нищо по-ценно от това наметало, а те точно него не бяха харесали. Дали Императорът не му беше направил някаква магия против кражба? Във всеки случай тя се зарадва много, че можеше да го запази. Дадоха й една кожена поличка и, облечена само по нея, я заведоха при гребците.
Всички бяха робини, заковани с вериги за греблата. Един слабичък мъж задаваше ритъма с барабан. Между редовете се разхождаше едра жена с камшик и удряше произволно наляво-надясно.
Ани се почувства върната назад в историята на Земята с няколко хиляди години. Колко много си приличаха и хората, и начина на живот на Сатариус и на Земята!
Набутаха я в средата между младо момиче с изпито лице и едра смърдяща жена. Заковаха я за веригата с два удара и тя трябваше да хване греблото. Успя само да си навие наметалото около кръста.
Получените резултати не му харесаха. Сатара анализираше изчисленията си. Беше обработил всичко, което можа да събере като информация за Сатариус, беше опитал различни прогнозни варианти, но нищо не можеше да отмени тежката съдба на тази планета и населението й. Мъчеше се да намери някакъв фактор, който можеше да повлияе на това развитие и да промени хода на бъдещите събития. Но нещо пречеше. И тази пречка не идваше от самия Сатариус, а извън границите на тази система.
Понякога имаше чувството, че е близо до решението на загадката, но всичко отново се забулваше в мрак.
Не знаеше колко време Сатариус щеше да издържи на това влияние преди да рухне съвсем. Може би столетия, може би хилядолетия. Но знаеше, че ако той не намери решение на проблема, нямаше спасение.
Колко се нуждаеше сега от съвет! А нямаше от кого да го получи. Камъкът на мъдростта се намираше някъде на горното ниво, а Веова дори не искаше да се видят.
Отново се почувства страшно самотен. Дори компанията на бившите му другари не можеше да го разведри. Веова не им беше забранил да контактуват с него, но като че ли нямаха вече за какво да си говорят. Сатара ги беше надраснал. Стоеше между два свята. Вече не принадлежеше към нивото на ангарите, но все още не беше стигнал нивото на теорите.
Предчувстваше, че решението, което търсеше за Сатариус, щеше да реши и личния му проблем. Но нищо не му идваше на ум.
Остави матриците и се облегна уморен в удобния хамак. Пренесе се мислено в пространството на сферитите и се заслуша в успокояваща им музика.
Усети силния копнеж в себе си, но не знаеше към какво е насочен той. Приличаше на спомен от минали времена, принадлежащи на друга епоха. И в този спомен имаше някакво непознато чувство на щастие и покой, изгубено много отдавна.
Сатара се отпусна и остави музиката да го води по безкрайния океан на космоса.
Камшикът изсвистя във въздуха и се стовари с всички сили върху гърба й. Ани изстена. Лятото свършваше, а тя все още гребеше на пиратската галера на мястото, където я бяха заковали. Тук те спяха, ядяха, и вършеха естествените си нужди. Робството беше ново явление на Сатариус и към робите се отнасяха като към вече умрели. Беше едно временно отложено убийство. През ден изнасяха някой умрял от изтощение или от инфекция на многобройните им рани.
Ани вече не броеше дните. Ако не беше съзнанието за развиващото се в нея дете, тя щеше да мисли, че времето е спряло. Отскоро тя започна да се тревожи повече за него, отколкото за себе си. Чувстваше се виновна. Бяха й поверили най-ценния плод на тази планета, а тя го отглеждаше във възможно най-лошите условия. Упрекваше се за нетърпението, което я накара да се качи на онзи кораб. Можеше да почака и да намери друг начин да прекоси морето. Страдаше не толкова от физическите мъчения, колкото от чувството, че се беше провалила и като пратеник на Веова, и като изпълнител на волята на Императора. А сега беше на път да се провали и като майка. Какво щяха да направят, когато разберат, че е бременна? Щяха ли да я хвърлят в морето или щяха да я изчакат да роди и да продадат детето?
Нямаше никакъв начин да избяга. Дните се изнизваха все така еднакви, а надеждата за спасение съвсем се стопи. Когато нощно време се завиваше в наметалото на Сатара, тя тихичко плачеше, докато заспи. Но сънищата продължаваха да бъдат все така прекрасни, както по време на цялото това пътуване. Може би тайната беше в наметалото, а може би някой, намиращ се на високо ниво, я поддържаше по време на сън, но на сутринта тя се събуждаше винаги свежа и отпочинала. И Ани вече живееше само заради тези сънища.