Той също не знаеше нищо за Имор, но обеща да попита селския вестоносец за него.
Работата не беше лека, но оборът беше топъл и храната добра. Най-накрая Ани успя да осигури на детето в утробата си пълноценна храна. Нямаше проблеми с говедата. По време на дългия преход през саваната се беше научила да общува с животните. Водеше ги денем на паша, почистваше обора, къпеше се с тях в близкия вир с топла минерална вода.
Вестоносецът беше чувал за билкаря и един ден дойде с вестта, че той живеел навътре в планината, поне на пет дни път от голямото съседно село, в някаква пещера. Немислимо беше да тръгне сега на път. В планината вече валеше сняг, а освен това Имор едва ли я очакваше. Трябваше да дочака пролетта.
Сатара стоеше, колебаейки се, в зоната на изпращането. Беше сам. Стигнеше ли някой до това място, той вече нямаше нужда от помощ.
В последно време все по-често усещаше, че го тегли насам. Като че ли наистина вече нямаше какво да прави на нивото на ангарите. Никой, освен Веова, не можеше да му помогне. Докато правеше изчисленията си за Сатариус, той изведнъж разбра, че беше натрупал достатъчно сила, за да се превърне в теор. Само едно силно желание от негова страна, един волеви акт, и той щеше да премине границата и да се озове на горното ниво. А там го чакаха други, по-развити същества, готови и способни да му помогнат.
Но нещо го спираше да направи тази съдбоносна крачка. Имаше чувството, че е забравил нещо много важно, но не се сещаше какво е то. Някаква сила го държеше и не пускаше духа му да полети напред.
Замисли се за Веова. Припомни си целия път извървян заедно с него. А пътят беше дълъг, не можеше да го проследи до самото му начало.
Отново усети силната връзка, свързваща го с този теор. Спомни си времето, когато те работеха рамо до рамо при създаването на системата на Земята. Спомняше си радостта изпитана тогава. Колко пълен с енергия беше Веова в тези времена, а колко уморен изглеждаше той сега.
Не можеше да го остави тук така, трябваше да му помогне. Беше сигурен, че Веова имаше нужда точно от неговата помощ, че техните взаимоотношения бяха ключа към всичките им проблеми.
Сатара решително се обърна и напусна зоната на изпращането. Трябваше първо да се помири с Веова.
Потоците се превърнаха в буйни реки и с грохот се изливаха в долината. Слънцето се издигаше по-високо на небето и дните се удължаваха. Снегът в подножието на планината се беше стопил и равнината се покриваше със свежа зелена трева. Природата се събуди за нов живот.
Ани галеше надутия си корем и успокояваше ритащото в него дете. Беше прекарала зимата на топло и в спокойствие. Въпреки напредналата бременност, тя все още се грижеше за говедата. Нямаше никакви оплаквания. Чувстваше се здрава и силна като никога.
Времето бързо минаваше. Трябваше да намери билкаря преди да се роди детето. Знаеше, че именно това беше желанието на Сатара. Тя стегна малкия си багаж в една раница, взе достатъчно храна за дългия преход в планините и напусна селото. Не беше се сприятелила с никого и нямаше с кого да се сбогува. Качи се на волския впряг на един съсед и отиде до голямото съседно село.
Би трябвало да почака още няколко дни, за да се стопи снега в планината и да избегне опасността от лавини. Но вече нищо не можеше да я удържи. През зимата си беше ушила здрави ботуши от волска кожа, дълги панталони и топла туника. Тези дрехи щяха да й вършат работа дълго време.
Ани беше разучила пътя по карта, която начерта с помощта на вестоносеца. Малко по-нагоре в планината имаше още две малки села. Там тя щеше да намери подслон и храна. Но после трябваше да върви нагоре към пещерата на билкаря три дни сама. Той живееше откъснат от света и само от време на време слизаше от планината, за да помогне на някой болен или да направи някакво заклинание. Хората от околностите го обичаха и уважаваха.
В началото пътят не беше труден. Виеше се по огрени от слънцето места, където снегът се беше стопил и се бе показала каменната настилка. Ани вървеше с удоволствие. Дългото стоене през зимата не можа напълно да развали добрата й форма, в която се намираше на края на прехода през саваната. Краката й бяха силни и дробовете й работеха ритмично. Още следобед стигна първото село и предизвика голямо удивление сред жителите му. Посрещнаха я гостоприемно.
Тя тръгна рано сутринта, веднага след изгрева на Голямото слънце. Беше още студено, но днес тя трябваше да преодолее по-дълго разстояние. Изкачването стана по-трудно, по пътя течеше вода и само непрекъснатото движение я спасяваше от измръзване. На обяд пък стана горещо и отразените от снега лъчи изгаряха кожата й. Трябваше да спира от време на време и да се изправя, за да не притиска непрекъснато детето в корема си. Напредваше бавно и стигна селото напълно изтощена чак преди залеза на Малкото слънце.